Спомням си зимата на 2012 година. Беше толкова тежка, че се почувствах като в роман на Макс Фриш. Само дето не ставаше дума за дъжд, а за сняг.

Мислех си, че снегът никога няма да спре да вали. Стоях вкъщи, чувах как пукат дървата в печката, пиех червено вино. В един момент недоволството взе връх и аз осъзнах, че Edna жена никога не трябва да се оставя на инертността, та ако ще за това да е виновно единствено времето навън.

Започнах да рисувам.

Разполагах с бои и бели порцеланови чаши. За да избягам от бялото, което и без това беше завладяло всичко, най-напред направих няколко неуверени движения с четката. После някак щрихите станаха по-категорични и цветовете постепенно завладяха овалната форма на чашата.

Нарисувах много чаши. Подредих ги една до друга. Всички те бяха моето творческо отмъщение към онзи тежък сняг, от който нямаше измъкване. Пиех вино и ги гледах. Гледах ги, докато навън дърветата в двора превиваха гръб под тежестта на снега. Изведнъж осъзнах, че за да бъде животът красив, понякога е нужно просто времето да стане причина за това.

Четка, химикалка, музикален инструмент – все едно. Изкуството е навсякъде и у всеки.

Тази зима премина значително по-меко. Сигурно затова боите останаха недокоснати. Донякъде ме е яд, че времето не ми даде възможност отново да рисувам чаши.

Студът все още не си е отишъл. Две години по-късно аз продължавам да си спомням за цветовете, които ме накараха да се усмихвам.

Чашите подарих на най-близките си приятели. Не за да им напомнят зимата на моето недоволство. За да не забравят, че светът е толкова красив, колкото самите ние можем да го направим.

Недоволството ни е завладяло по презумпция. Ако през зимата се обличахме по-цветно, нямаше да ни е така студено. Сигурна съм. 

Пишете на Катето Евро на edna@netinfo.bg.