Е, почти де. Още съвсем малко и ще стане.

Без да искам да подхващам стара тема, ама момчетата стремглаво намаляват, а на всичкото отгоре или може би точно заради това, момичетата бясно възмъжават. Така е.

Скоро четох Edna смешка в интернет, в която бяха описани въпросите, които детето задава към майка си – “Мамо, къде ми е...? Мамо, това защо е така? Мамо, това как се прави? Мамо, кога ще вечеряме? Мамо, а можеш ли да си поиграеш с мен? Мамо, искаш ли...?” И още... А към таткото въпросите се свеждаха до един – “Къде е мама?”

Смешно. Първоначално. Защото след това си даваш сметка колко е точно и колко често се случва. Много. Даже май това си ти!

И тогава ти става мъчно. Много. Защото не са само децата, а всичко.

Връщаш лентата на деня и гледаш кадър по кадър – тук си на работа, отново работа, работа. Забързваме.

Тук вече караш към вкъщи и мислиш какво да сготвиш, тук спираш да напазаруваш, ама я да платиш и сметките. Паркираш пред блока. Браво бе, ама хубаво си се научила да го правиш. Със замах. За малко отваряш капака отпред, че нещо ти трака от три дни, а не си стигнала до майсторите.

Упс. Звъни телефонът. Говориш с треньора по баскетбол. А след това и със зъболекаря. За малко да забравиш за него.

Тук си в асансьора. Посрещат те децата. Малко домашни, едно контролно. Един пъзел не излиза. Къде е това парченце? Ето го!

Влизаш в банята! Една крушка не свети. Вече седмица. Оправяш я. Тук минаваме няколко кадъра на бърз каданс. Хоп! Вечерята.

Сервираш. Говорите си около масата - хубав кадър. След това малко  игра преди лягане, докато оправиш в кухнята. Един проект по география е важно да бъде споделен и прегледан. Добър е! Браво!

Дрехите, чантите, всичко наред ли е? Вече си под душа. Тук няма какво да гледаме кадрите. Знаем картинката.

Следва приказка за лека нощ. Добре, две, ама кратки. И всички по леглата.

Стоп! Спираме лентата, защото вече има въпроси от публиката. Кажете, моля.

“Тази жена мъж няма ли си?” Има си, разбира се. Вкъщи е. Друг въпрос?

“Е, защо тя прави всичко?” Дайте следващ въпрос...

Добре, защо тогава тази жена утре, когато стане, да не си тегли направо една контра преди работа и да започне да се учи да пишка права? 

Ами не е зле. Най-добре жените като тази, а те са страшно много, да си пуснат бради и мустаци! Хайде момичета, да го направим!

Нещата отиват към филм на ужасите. И лошото е, че в кадрите монтаж няма.

И за съжаление, според мен, ако има някой, който е сбъркал в играта, това е този, който е влязъл в чужда роля – жената. С мустаците. Тя, ние, всички сме си виновни.

Играем мъже, а по пиеса сме разпределени за жени. Сценаристите са ни дали съвсем други реплики, не тези. И ремарките са други. И декорът е различен. И костюмите също. Да, несъмнено мустаците ни подхождат, но не са за нас. За нас са фините рокли на цветя, деколтетата, дългите коси, дългите мигли... Както и признатите страх, уязвимост и слабост. Те също понякога са наши. 

Няма как да бъдем и Кинг Конг, и красивата блондинка едновременно.

Няма как да можем всичко. Няма как да поемем всичко. Нека не бъдем егоисти и оставим половината на половинката.

А ако половинката не поема, значи е за смяна с друга половинка, която няма да има нищо против да подели с теб която и да е половина – и леката, и тежката, в радост и тъга, в здраве и болест, в добро и зло, докато смъртта ви раздели.

Това е. Просто е. И точно това му е сложното.

Затова пожелавам успех на всяка Edna, която се опитва да си свали мустаците!

Сигурна съм, че това няма да ѝ пречи да бъде успешна, отговорна, да реализира мечтите си, да осъществи идеите си, да воюва за любовта си и от време на време да побеждава и най-силния мъж.

Ей така, с ум и усмивка!   

Пишете на Богдана Трифонова на edna@netinfo.bg.