Обади ми се една актриса. Тя е една от най-обсъжданите в страната ни.

Сега нека направя досадното си, но много важно за мен, вечно и протяжно мисловно отклонение.

Та така. Забелязвате ли колко немощен е езикът в неясно време като нашето? Колко неспособен е да изрази точно нещата, такива, каквито са?

Най-вероятно и в много други времена е било така. Но помнете – ние други времена, освен своите си, няма да преживеем. Затова и така мощно и понякога направо идиотски преувеличаваме всичко в нашето си време – просто защото то си е наше. И както майката преувеличава всички качества на детето си и смята, че то е неповторимо – така и ние – все едно времето е наше дете – смятаме го за най-най-най изключителното време от всички времена.

И казваме: Олеле, най-лошото време от всички времена е нашето! Или: Олеле, най-страшното от всички времена е нашето! Или казваме: Такова никога не е било!

А това – повярвайте ми – се дължи на факта, че живеем само сега. Пристрастни сме. И шапкарят, роден в крепостта Дръстър през 1322 година, най-вероятно е бил твърдо убеден, че по-специално и по-невероятно и по-ужасно време от неговото не е имало и няма и да има!

Та искам да кажа, че в наше време, което ние смятаме за доста мътно или въобще – за най-мътното от всички времена (без да си даваме сметка, че всички хора от всички времена са смятали така за своите времена), ние твърдим, че не можеш да изразиш с думи това, което се случва. Не можеш да го направиш точно. Защото нюансите в значенията на думите са се променили. Конотациите са се променили твърде много.

Примерно: Аз казах „една от най-обсъжданите“. И веднага ми стана ясно, че това най-вероятно не е вярно. Та правил ли съм статистика на това – кои са „най-обсъжданите“? Освен това – думата „обсъждана“ какво точно означава?

Обсъждана в научните среди? Или обсъждана от черешопроизводителите в Кюстендилско? Или просто – защото е най-обсъждана в две-три от жълтите вестничета? Защото често това означава „най-обсъждана“. И това е май защото голямото обсъждане при нас – по условие – тече в жълтите клюкарски вестници.

Така че думата „обсъждана“ е извънредно неудовлетворителна.

Ами друго! Изразът „страната ни“. Той  е направо покъртително неясен.

Кое е по-точно „страната ни“? 

Рила планина? Парламентът? Колибата на Геро Шубрата от Извор махала, Кулско? Гробът на баба ми Куна Табанска? Публичният дом във високия блок до I-ва Английска гимназия, в който съм бил като млад? Кое, Бога ми, е „страната ни“?

Всичко това? Хм.

Осъзнайте се, дами и вие, смели господа! Това са щуротии! Магазинчето за евтина храна и алкохол на руснака полковник Пьотр от Дианабад и прашките на Николета Лозанова са все части от „страната ни“?! Мислите ли?

Можете ли да ги осъзнаете в един миг - едновременно – всички тези неща – заедно? С още един милиард други неща – накуп? Които милиард неща - ако сме наистина правдиви и последователни - би трябвало да се включат в израза „страната ни“? Къщите и гробовете, песните и проститутките, мършата и цъфналите вишни, данъците и сините очи от нечий спомен. Всичко!

Та исках да кажа: Каквито и думи да използва човек – все ще са смешно, нелепо, безотговорно неточни, неясни, неотговарящи на самата същност на нещата. Думите не описват нищо. Помнете го от мен. Но оттам нататък – когато вече сме освободили думите от задължението да описват точно света – ние можем да създадем с тях нов свят. Но той е само в главите.

В главиците ни клети.

Та така.

Аз направих своето отклонение.

А сега – към актрисата. Тя е прекрасна. Била женена за много богат човек. Няма да кажа името ѝ. Знаете ли защо? Защото вие или ще се сетите, или няма да се сетите. Ако се сетите – значи не е имало нужда да ви го казвам. Ако не се сетите – значи не ви интересува. Така че – няма нужда да го казвам. И все пак – мразя хора, на които им е все едно. За всичко. Те са върховните обезценители. На света.

Тя, актрисата, била голяма надежда. Звезда. Точно тази думи ли да използвам? Защо пък не – наистина – била харесвана, прочута, любима.

Или поне така започвали дните на разцвета ѝ. С възторг и възход.

Но като се оженила за много богатия човек – а той бил някакъв своеобразен особняк – хората започнали да не я обичат твърде много.

Пфу, Боже мили. Как и моят език се гъне от евфемизми; и душата ми се гъне от благоприлични лицемерия! „Не я обичали твърде много“- ха-ха…

Хората – мили мои хора – мразят всяка жена, която още млада, се ожени за стар и богат мъж. Особено жените. Мразят, защото завиждат. Някой ще каже: Не всички.

Аз ще кажа: Да-да.

Но нека не бъдем лицемерни. Нека бъдем и малко жестоки със себе си – нали можем да си го позволим? И да се поровим в душите си. И да си признаем, че там откриваме само лошо, зло чувство към богатите. Откриваме в душите си завист, но също и раболепие – насочено към тях. Мразим ги и сме готови да ги целуваме – защото клякаме трепетно и алчно, страхливо пред парите им. И пак ги мразим.

Но още повече мразим жените, оженили се за богати.

О, милички – казвам ви – ако си признаем, че сме зли и завистливи – ще ни е по-леко. И точно тогава вече – като сме си признали – ще можем да се борим. Да уталожим и да овладеем злобата и завистта си! Докато не си признаваме, че сме зли и завистливи –няма как да се преборим с тези си страсти. Да-да.

Аз съм зъл и завистлив. Но – повярвайте ми – опитвам се да овладявам тия свои страсти. И по-леко ми е – отколкото на тези от вас, които казват: О, аз никога не завиждам, о, моето сърце е чисто!

Апропо: Спомнете си Иисус, който казва: Не тоя праведен книжник дето стои отпред до олтара, с вдигната глава, и казва: благодаря ти, Боже, че съм толкова чист и праведен – не той ще влезе в царството небесно. А този митар отзад, който блъска с юмруци главата си и казва: Господи, аз съм голям мръсник! – той, той ще влезе в царството небесно!

Мхм, Иисус.

Та така. Актрисата. Обади ми се. Знаете ли за какво?

Оу, сега искам да направите една бърза интроспекция на чувствата си и да си признаете, че сте изпитали злоба и към мен – дето така се суетя да ви кажа, или да не ви кажа нейното име. Но ви казвам: Аз го правя нарочно – а вие вземете, че уталожете тая злост.

Тя, деца и колеги мои, ми се обади да направим литературно четене. Тя пишела. О, Боже, ще кажете…

Ето тук идва същинската част на моя разказ. Горната беше важната част. Тази ще е същинската.

Сега всеки един от вас ще измяука с мощни детски гласове: Как някаква си актриса, пък и женена за богаташ, ще ми пише стихове?!

Тя се разведе с богаташа -  ще ви река аз и ще ви тупна по тиквичките.

Но вашата ненавист към всички други хора, особено към тия – които стават за мразене: към богаташите, към недъгавите, към различните от вас, към хората с власт, но и към хората съвсем без власт – вашата ненавист вече тича и громоли наоколо!

Как така една ми ти актриса, продала се на Мамона, ще ми чете поезия!? И ще ми пише поезия!? Та тя е само за моловете и за виенските сладкарници на свещеното светско празноглавие – нека там си стои и да не мърда! - така казвате вий, мили мои сродници и братовчеди.

Знам ви аз вас - какво можете да кажете.

А някои жени сред вас – за да се почувстват на всичкото отгоре и благородни – ще кимат всеопрощаващо с глави и ще казват милостиво: хм, че може и да е талантливо момичето.

О, знам ви аз вас. Ха-ха. Мил е смехът ми, не е зъл. Иде ми да ви погаля, но и да ви посъветвам – със злобата се стига до гастроентеролог.

Обади ми се тази неведома актриса и ми прати стиховете си. И аз съм мнителен и зъл – като вас, че и повече. Всички ние се задушаваме от злоби и предразсъдъци, от мнителности и недоброжелателности! Но аз си признавам – препоръчвам го и на вас  - и се боря с мерзостите в себе си. Та и аз в първия миг си казах: Е, чакай сега, ама тя не беше ли женена за един…

Но после викнах ангела си – да ме предпази от мръсната мнителност. Която е част от мен. (Но и от вас, Бога ми, и от вас.)

И аз все пак взех и прочетох стиховете на актрисата, разделила се с богатия мъж и станала поетеса. И сега ще ви кажа...

Четях. И имаше моменти, в които кожата на ръцете ми ставаше като кокоша кожа. Късите, малки косъмчета по ръцете ми се изправяха. Докато четях. Не, не, не от смущение или недоволство. Не.

А от онова особено чувство, което понякога - в редки и свещени моменти - човек изпитва… докато си казва: А не е ли велико това?

След това той седи и не знае какво друго да си каже.

След това си казва друго: А ако това не е велико – кое друго ще е великото?

След това си казва: Ах, какво малко леке съм! Защо така малодушно не смея да определям  нещата като велики и невелики?

И след това седи и си казва: А ако аз… Ако аз не ги определям като велики или невелики – кой друг ще ги определи? Някой друг?! Някой друг Аз – но по-арогантен от мен, нали така?

Затова аз се изправих и съвсем смело, малко грубо, малко прекалено  дръзко – както прави колебалият се човек – думнах с юмрук по нищото пред себе си и казах:

Аз…аз смятам, че тия неща са велики! Тия – писаните от една актриса.

Ще направя поетично четене с нея.

И така.

Пишете на Калин Терзийски на edna@netinfo.bg.