Краткият отговор в моя случай – защото съм психопат.
Иначе и сериозно, защото самопознанието понякога просто не може да бъде достигнато от човек, който е ангажиран в ситуацията. В собствената си ситуация.
Имам много голямо уважение към хората, които са призвани да изслушват търпеливо проблемите на други, които дори не познават и да се посвещават в това да правят деня им по-смислен и да им помагат да си намерят севера. ОК.
Вероятно имат и много удобни диванчета. И с това съм ок. И защото понякога имаш нужда от болкоуспокояващо. Както за главата, така и за душата. Аналгинът става за първото, а психоаналитикът за второто – просто си казваш – бе, как, бе. Те знаят всичко за човешката душа.
Нали за това за учили!? Имат опит, слушали са толкова много проблеми – все ще ме успокоят с нещо. Така е. Ще те успокоят.
Истинските професионалисти знаят какво да говорят и вероятно ще те накарат да се чувстваш по-добре. Ще получиш увереността, че нито твоeто е най-гадното, нито си единствена.
Ще ти предложат да послушаш Реквиема на Моцарт... Не, не. По-добре „Селска чест“ на Маскани, че от реквиема съвсем ще се гръмнеш. Ще те насърчат да не униваш, може да ти кажат някой хитър номер. Абе, ще се почувстваш по-добре.
Сега ще си кажеш – аз нали си имам приятели, защо да ходя на психоаналитик? Да, де, ама приятелите да не са ти па длъжни да ти слушат тъпотиите? Всеки път. А? Като ти се скапе колата, при приятелите ли тичаш? Не. Отиваш в сервиз, където разбират какво става.
Защо, обаче аз (примерно, но и съвсем конкретно) няма да отида на психоаналитик.
От чиста проба шубе да се отпусна пред някого, когото не познавам и да изглеждам слаб пред него. От убедеността, че хората нямат нужда да слушат нечии тегоби.
Винаги съм имал някакво странно чувство, че хората, които учат психология, най-напред имат нещо в себе си, някакъв бъг, който искат да отстранят или разберат и това малко ме дистанцира. Второ – моята приятелка Бояна, която разбира нещата, ми каза, че всеки един психоаналитик или човек, който се занимава с душевните терзания на другите, трябва да мине колосалните 2000 часа сеанси при колеги, за да е сигурна работата, че няма да прехвърли на пациентите своите страхове и дертове. Че няма да проектира собствени проблеми в друг. Разбра ли сега какво става?
Звучи ми сложно. И гледам да опростявам.
Всеки си е малко особен, малко луд и с чувството, че малко или много не го разбират. Според мен е грешка да приемаме живота си в два режима – или си тъжен, депресиран и всичко около това, или си щастлив и носещ се над земята. В повечето случаи е нещо по средата. Нормално. Без много доближаване на границите.
И тъгата е част от нещата, и великата депресия също – ако не беше тя – колко пиеси щяха да останат ненаписани, колко картини ненарисувани и колко стихове несътворени, па да не говоря, колко преди/след/по време на депресията секс щеше да остане извън личните ни истории... Няма как да тичаш при някого, като от известно време не се чувстваш добре. Е, какво да ти е? Нещо в миналото? Ми всички сме имали нещо в миналото... Айде, моля те!
Няма как всеки ден да ходиш по улиците, искряща от щастие, глупаво, дори налудничаво, разбираш ли? Животът ти си има възходи и падове. Цикличност. Аз ли да ти обяснявам за цикличността...
Бачкане, доказване, гаджето, децата, родителите, проекти, кредити, какво ли не. Как всичко това да върви гладко по едно и също време? И как неуспехът някъде да не ти се отразява? Понякога наистина е тежко, разбирам те. Понякога си сигурна, че целият свят е срещу теб и ти иде да се взривиш.
И все пак - никой не те познава по-добре от теб самата. И никой не ти иска емоционалния скалп на пояса си. Или си щастлива, или не си. И за двата случая ще намериш доказателства. Но не забравяй, че никой не може да те спаси по-добре, отколкото ти самата.
Прочетете още от Колонката на Симо Колев в Edna.bg:
Пишете на Симеон Колев на edna@netinfo.bg.
