За създателите на смисъл

Калин Терзийски
Снимка: Личен архив

Калин Терзийски

Преди няколко дни имах среща. Edna среща. Първата на Обществения съвет по трансплантология. Писател съм и ме канят на такива места. И аз мисля, че е добре това – че ме канят.

После започвам да си мисля: каква е ползата от тези обществени съвети?

Знаете ли? Човек е длъжен да осмисля живота си. Това го разбрах, докато бях психиатър. Скитах по разни тъжни домове на Лудостта и се опитвах да намеря смисъла в това скитане.

Чуйте ме сега внимателно: Животът по принцип е безсмислен. Тоест – няма нещо, което прилича на смисъл в него! Ня-ма!

Няма!

Смисълът не е кон, не е лъжица, не е планета, няма крака, нито ръбове.

Смисълът е нещо, което сам човек създава – в своето съзнание.

Човекът седи и мисли. И мислейки, създава смисъл. Едно нещо принципно изглежда безсмислено. Всяко едно нещо.

Ние го приемаме за смислено само заради предразсъдъците си. Някой ни е казал, примерно, че парите са смислени. О, Боже! Нека само някой от най-отчаяните лакомници за пари да получи огромно състояние – ей така – от небето! Нека – пожелавам му го! Проклинам го с това! Та да види, да усети с мозъка на костите си колко безсмислени всъщност са тия проклети пари! Ще го усети и ще се разтрепери от разочарование!

Ето, имам пари! – ще си каже. –  И какво? По-щастлив ли станах? По-радостен ли е животът ми?

Не! – такъв ще е отговорът.

Познавам стотици богати и много богати хора. Мъчат се и те и то повече. Глупак е тоя, който мисли, че парите решават каквото и да било. Но това е отделен въпрос.

Казвам ви: Няма смислени неща! Просто ей така – смислени по условие. Има неща, в които ние…ние…ние! Ние влагаме смисъл!

И аз трябваше да осмисля участието си в този Обществен съвет по трансплантология. Както всяко друго нещо в живота си.

Когато отивах на срещата – имах колебание. Събират се професори, общественици... Говорят... Мъдруват... Журналистите... Знаете как е. Скука, празни приказки. Парадна добронамереност и полупрозявки.

Няма смисъл – крещи вътрешният глас на човека, свикнал да му се дава готов смисъл – Няма смисъл от това!

Но когато влязох, аз, писателят Терзийски  (с цялата си писателска нафукана претенция), преглътнах и се свих. Малък охлюв с крехки рогца съм аз – казах си.

Зад маса с плюш и микрофони седяха цял куп гиганти на българската хирургия и медицина. Всички тия, които ме бяха изпитвали по различните медицински дисциплини преди двадесет години. Но сега – събрани на едно място. Краката ми се подгънаха. Все едно се изправях на двадесет изпита едновременно. Пред двадесет комисии. И седнах, и вече бях малко момче. Студент или стажант.

Започнах да осмислям. Първо, че освен моят живот на красиви фрази и детинско-поетични литературни четения, има и един огромен, страховит и тъжен свят на болести и болка, на присадени и неприсадени бъбреци и панкреаси, на жълтеници и коми, на спасени и неспасени животи. Свят на истината, на месото, на страха и отчаянието. Свят на надеждата. В залата стояха хора, които държаха животи на други хора в ръцете си. Както баща държи детенцето си – в шепи. Аз изглеждах нелепо гиздав и смешно поетичен. Мъжете на медицината изглеждаха тежки, сериозни, смислени и солидни: Бащи-хранители на живота. Аз бях кукла сред статуи на самата закрила.

На кого ще се облегнеш, ако бъбреците ти спрат да работят? – казах си аз уплашен и разстроен – на такъв като себе си или на някой такъв, кротък, спокоен, лишен от даже капка суета, стар човек? Благ като свещен камък. Естествено, че на него.

И професорите заговориха. И в думите им нямаше нищо повърхностно, нищо светско, нищо представително и фалшиво доброжелателно.

Пръв заговори професор Куманов – човекът, направил първата бъбречна трансплантация в България, още в 1969-та (при него същия бях работил като санитар в най-ранните си студентски години) – стана и поговори три минути. Слушах го с една такова чувство... Как да го нарека? Страхопочит! И от мене падаха дрипите на суетния живот на артистичните среди. Гледах го и се срамувах от поетичната си поза.

Тоя човек реже човешка плът и хората после стават и ходят! - така си казвах. Тук не става въпрос за условни шеги и закачки, за светски куртоазии…Болката и страданието са единствения абсолют на тоя свят! Тоя човек тук и тия покрай него са жреци на болката и нейни отстранители!

Все пак, и поезия е нужна – казвах си. Когато свършат операциите и хората проходят – с нови бъбреци или с нови стави или с нов костен мозък, трябва им и поезия.

Така аз осмислях и своето присъствие.  

После говори митрополит Йоан. И той беше в Обществения съвет. Бог да го поживи! Каза мъдри думи. Църквата подаде ръка на науката. Което е смислено – аз вярвам, че е така! Йоан каза, че да даряваш е по-велико от това да вземаш. Да даряваш органи е велико дарение, защото ти даряваш живот. А дарявайки още живот, притуряйки към живота на едного, даваш му шанс за покаяние и за още добри дела!

Мъдро! – така си казах. – Но това би трябвало... М-да – това би трябвало да го знае всеки християнин, нали така?

После се замислих: А дали го знае всеки християнин? И ние християни ли сме все още? С тая телевизия, с тия молове? Ммм?

И после…

После станахме и се разотидохме. Общественият съвет беше създаден. Сега вече съществуваше. А когато едно нещо съществува, добрият човек го изпълва със смисъл.

И пак: Само по себе си нищо няма смисъл. Ние – хората Божии – го изпълваме с тоя смисъл! Бог да ни благослови!

Пишете на Калин Терзийски на edna@netinfo.bg.

Хороскоп за деня

12 дни до магията
12 дни до магията 12 дни до магията
Магическата топка
Попитай Магическата топка
Каква си според асцендента си
Каква си според асцедента си
Виж Съновника на Edna
Съновник
Виж Тайна на деня
Тайна на деня
Изтегли Късмет на деня
Късмет на деня
Изтегли Карта Таро на деня
Карта Таро на деня

Авторите

Оферти