Преди няколко дни имах среща. Edna среща. Първата на Обществения съвет по трансплантология. Писател съм и ме канят на такива места. И аз мисля, че е добре това – че ме канят.

После започвам да си мисля: каква е ползата от тези обществени съвети?

Знаете ли? Човек е длъжен да осмисля живота си. Това го разбрах, докато бях психиатър. Скитах по разни тъжни домове на Лудостта и се опитвах да намеря смисъла в това скитане.

Чуйте ме сега внимателно: Животът по принцип е безсмислен. Тоест – няма нещо, което прилича на смисъл в него! Ня-ма!

Няма!

Смисълът не е кон, не е лъжица, не е планета, няма крака, нито ръбове.

Смисълът е нещо, което сам човек създава – в своето съзнание.

Човекът седи и мисли. И мислейки, създава смисъл. Едно нещо принципно изглежда безсмислено. Всяко едно нещо.

Ние го приемаме за смислено само заради предразсъдъците си. Някой ни е казал, примерно, че парите са смислени. О, Боже! Нека само някой от най-отчаяните лакомници за пари да получи огромно състояние – ей така – от небето! Нека – пожелавам му го! Проклинам го с това! Та да види, да усети с мозъка на костите си колко безсмислени всъщност са тия проклети пари! Ще го усети и ще се разтрепери от разочарование!

Ето, имам пари! – ще си каже. –  И какво? По-щастлив ли станах? По-радостен ли е животът ми?

Не! – такъв ще е отговорът.

Познавам стотици богати и много богати хора. Мъчат се и те и то повече. Глупак е тоя, който мисли, че парите решават каквото и да било. Но това е отделен въпрос.

Казвам ви: Няма смислени неща! Просто ей така – смислени по условие. Има неща, в които ние…ние…ние! Ние влагаме смисъл!

И аз трябваше да осмисля участието си в този Обществен съвет по трансплантология. Както всяко друго нещо в живота си.

Когато отивах на срещата – имах колебание. Събират се професори, общественици... Говорят... Мъдруват... Журналистите... Знаете как е. Скука, празни приказки. Парадна добронамереност и полупрозявки.

Няма смисъл – крещи вътрешният глас на човека, свикнал да му се дава готов смисъл – Няма смисъл от това!

Но когато влязох, аз, писателят Терзийски  (с цялата си писателска нафукана претенция), преглътнах и се свих. Малък охлюв с крехки рогца съм аз – казах си.

Зад маса с плюш и микрофони седяха цял куп гиганти на българската хирургия и медицина. Всички тия, които ме бяха изпитвали по различните медицински дисциплини преди двадесет години. Но сега – събрани на едно място. Краката ми се подгънаха. Все едно се изправях на двадесет изпита едновременно. Пред двадесет комисии. И седнах, и вече бях малко момче. Студент или стажант.

Започнах да осмислям. Първо, че освен моят живот на красиви фрази и детинско-поетични литературни четения, има и един огромен, страховит и тъжен свят на болести и болка, на присадени и неприсадени бъбреци и панкреаси, на жълтеници и коми, на спасени и неспасени животи. Свят на истината, на месото, на страха и отчаянието. Свят на надеждата. В залата стояха хора, които държаха животи на други хора в ръцете си. Както баща държи детенцето си – в шепи. Аз изглеждах нелепо гиздав и смешно поетичен. Мъжете на медицината изглеждаха тежки, сериозни, смислени и солидни: Бащи-хранители на живота. Аз бях кукла сред статуи на самата закрила.

На кого ще се облегнеш, ако бъбреците ти спрат да работят? – казах си аз уплашен и разстроен – на такъв като себе си или на някой такъв, кротък, спокоен, лишен от даже капка суета, стар човек? Благ като свещен камък. Естествено, че на него.

И професорите заговориха. И в думите им нямаше нищо повърхностно, нищо светско, нищо представително и фалшиво доброжелателно.

Пръв заговори професор Куманов – човекът, направил първата бъбречна трансплантация в България, още в 1969-та (при него същия бях работил като санитар в най-ранните си студентски години) – стана и поговори три минути. Слушах го с една такова чувство... Как да го нарека? Страхопочит! И от мене падаха дрипите на суетния живот на артистичните среди. Гледах го и се срамувах от поетичната си поза.

Тоя човек реже човешка плът и хората после стават и ходят! - така си казвах. Тук не става въпрос за условни шеги и закачки, за светски куртоазии…Болката и страданието са единствения абсолют на тоя свят! Тоя човек тук и тия покрай него са жреци на болката и нейни отстранители!

Все пак, и поезия е нужна – казвах си. Когато свършат операциите и хората проходят – с нови бъбреци или с нови стави или с нов костен мозък, трябва им и поезия.

Така аз осмислях и своето присъствие.  

После говори митрополит Йоан. И той беше в Обществения съвет. Бог да го поживи! Каза мъдри думи. Църквата подаде ръка на науката. Което е смислено – аз вярвам, че е така! Йоан каза, че да даряваш е по-велико от това да вземаш. Да даряваш органи е велико дарение, защото ти даряваш живот. А дарявайки още живот, притуряйки към живота на едного, даваш му шанс за покаяние и за още добри дела!

Мъдро! – така си казах. – Но това би трябвало... М-да – това би трябвало да го знае всеки християнин, нали така?

После се замислих: А дали го знае всеки християнин? И ние християни ли сме все още? С тая телевизия, с тия молове? Ммм?

И после…

После станахме и се разотидохме. Общественият съвет беше създаден. Сега вече съществуваше. А когато едно нещо съществува, добрият човек го изпълва със смисъл.

И пак: Само по себе си нищо няма смисъл. Ние – хората Божии – го изпълваме с тоя смисъл! Бог да ни благослови!

Пишете на Калин Терзийски на edna@netinfo.bg.