Тия дни ми се наложи да хапна нещо набързо в Студентския град.
Не можах да позная градчето, което приютяваше за кратко и мен в годините на следването ми. Някаква улица, която наричали "Манджа стрийт", предлагаше изобилие от заведения за бързo хранене. Спрях колата пред първото място, на което имаше повече правостоящи дъвчещи хора. Разчитах, че присъствието и на други клиенти ще е добър знак за качеството на храната.
Оказа се пицария. Менюто не предлагаше много голямо разнообразие, но поне даваше гаранции, че пиците са топли. Продавачът загъна набързо една в евтина опаковъчна хартия и ми я подхвърли почти в изтърканата паничка върху парите, които му оставих. Преди да си прибера рестото и да му благодаря той вече обслужваше следващия.
Имах избор - да седна на маса или да изям пицата в колата. Като огледах остатъците от предишни клиенти върху непочистените маси предпочетох второто. Отхапах в движение първата голяма хапка, голяма не толкова заради глада ми, колкото заради размера на тестената подплънка под трите прозрачни резена колбас и малко кашкавал. Предъвках няколко пъти едва-едва и рязко спрях. Горчеше, а имаше вкус на недопечено тесто. Срам, не срам изплюх клисавото топче в ръката си. Оказа се, че леко нагарча, защото отвътре е недопечена, а пък отдолу - прегоряла.
Огледах се за кош за боклук. Нямаше. Малко по встрани обаче също като мен се оглеждаха две улични псета. Подхвърлих им пицата преди те да се нахвърлят върху мен и запалих колата.
На тръгване си казах: кракът ми никога повече няма да стъпи тук.
Преди пет години в Мерано (малко, китно градче в северната част на Италия) също ми се наложи да хапна нещо в движение. Спряхме в първото срещнато заведение по пътя. Оказа се малка семейна пицария. Три или четири дървени маси, пейки и столчета - нищо особено освен чистотата, с която не бяхме свикнали в България и то в такъв тип заведения за бързо хранене. Собственикът предложи да ни сервира, въпреки че стоеше и зад бара. Обяснихме му, че нямаме време да седнем на маса и наистина беше така. Той сръчно опакова пиците в кутии, сложи вътре салфетки и пластмасови прибори и с много естествен жест - леко повдигане на каскета си, ни изпрати.
След първите няколко хапки съжалих, че не съм взела визитка на заведението. Опитах се да го запомня. Обещах си, че някога непременно ще се върна там, ако ще и след десет години.
