Всички знаем коя е Белослава - един от най-талантливите съвременни български изпълнители, певица с невероятен и зашеметяващ глас. Днес решихме да ви припомним един любим нейн текст, в който, сигурни сме, ще откриете себе си... И защото ние, сестрите жени, трябва винаги да се подкрепяме:

Препускаме през времето, конкретно ние, жените, със зашеметяваща сила, устрем и неосъзната лабилност. 

Харесваме се, не се харесваме, пълни сме, слаби сме, цветни сме, черни сме, работещи, бездействащи, готвещи, четящи, щастливи, нещастни, с токчета, без токчета, сами, с мъже, с приятелки, живи и сияйни под надзора на собствената си критика и безметежност.

Лутам се вече 39 години в желанието си да угодя на приятелите си, на мъжа до мен, на дъщеря ми, на публиката ми, на колегите ми, на хората, които работят за мен, на хората, които просто ме познават и очакват, на родителите ми и накрая на мен самата.

Това, което всъщност става след цялата верига от зависимости, е че забравям за себе си и не знам как да се грижа за себе си.

А за нас е важно да отидем на фризьор, на маникюр, на козметик, на фитнес, на вечеря с приятелки, да се разхождаме поне един ден по пижама и да ядем каквото си искаме, да четем до без дъх и време. А времето никога не е достатъчно.

Времето, бремето, смисълът, балансът... Всичко е в баланса.

Никога не съм харесвала жени, които чакат някой друг да ги направи щастливи. Най-вече проекциите са върху мъжа. Защо? Или гледаме много филми, или идеализираме любовта, която не трае кой знае колко дълго, или сме слаби и несъвършени в проекциите си, или просто сме плод на Edna легенда за слабостта на пола ни.

Та... мъжете са от друга кръвна група или от друга мая, или от друг свят. Те са с друга, бърза и прагматична мисъл, която няма как да ни е удобна, особено след определени години общуване.

Така че си мисля, по повод на нашите женски разногласия и тревоги, че няма по-голяма сила, мощ и щастие от нашето собствено. Каквото си посадиш, сам си го отглеждаш и береш!

Заминах за Гватемала (Антигуа), за да търся спокойната в мен. Неправилно вярваща, че колкото по-далече се намирам, толкова по-далече ще са мислите ми. Открих свят, пълен с чудесна природа, малки хора-маи, изключителни традиции, странна храна, различна радост, липса на цивилизация и разбрах колко щастлива се чувствам в моя дом, в моята малка и неподредена страна, в нашите навици и ежедневие, в смисъла да остана и да правя това, което обичам.

Времето и пътуванията, които си позволяваме (от малките родопски села, през зеленината на южното ни Черноморие, до зимните ни върхове), са достатъчен повод да сме щастливи.

Има ли по-вкусна закуска от пържените филийки със сладко и сирене? От дългите обяди на морето с мастика и пържен сафрид, от пържените картофки и летните домати-биволско сърце? Може и да има, но аз съм щастлива, усещайки силата, която имам сред моите приятели и любими, пълнотата на спомените и общите ни разкази, миналото, морето, обичта.

И препускайки между женското и човешкото, откривам, че времето не трябва да ни плаши.

Времето ни е пълно с истории, с наши истории, с вкус и мирис на зима и топло мляко, с неделни улици и градско спокойствие, с телефонни обаждания на наши приятели, така жадувани от нас, ама наистина приятели с празничен обяд при баба, с дълго гледане на филми до мъжа, когото обичаме и още толкова пълнота, че няма как да ни стигне това кратичко време – ЖИВОТ.  

Затова искрено споделям на всички вас, като мои сестри-жени, любовта, която изпитвам към живота, и времето, което я измерва, с всичките ни слабости, радости, любови. Времето, което ни прави по-силни и смислени, особено когато не забравяме душата си! Тя е всичко, което имаме!

Вярвам, че трябва да обичаме най-вече нея!

Автор: Белослава

Пишете на Белослава на edna@netinfocompany.bg.