О, Боже, отново загинаха хора!

Така си казвам и си мисля за горките работници в малкото западно селце, които загинаха от мини и бомби.

Аз бях войник – някъде там. Малко по на север. Връшка чука. На границата.

Две години пазих държавната граница. Беше война. Студената война. Тя беше и противна война и взимаше жертви. Но никога – по петнадесет наведнъж. Сегашната война за оцеляване по всякакъв начин е по-кръвопролитна. Сегашната война е мътна война. Никой не знае кой е врагът.

Аз знам. Ние сме врагът.

Същите бомби – от онова време. Но тогава, защото имаше жесток контрол – като на война, те не гърмяха. Пък може и да са гърмели (викам си), но не се е разбирало. Така беше по време на Студената война. Нищо не се разбираше.

Но не. Не гърмяха така. Нямаше чак толкова гърмеж тогава и чак толкова смърт за нищо. Не гърмяха. Ни бомби, ни пушки и пистолети – по улиците; ни самоделни взривни устройства – под коли на тъмни бизнесмени. Тогава беше война и затова дисциплината беше затегната. По-малко се гърмеше тогава.

А сега…Сега се оцелява. Каквото и да означава това. Слушаме чалга, подивяваме, оглупяваме, разхайтваме се, разпасваме се. И оцеляваме.

Мразим се, обвиняваме се един друг, озлобяваме се, отчайваме се. Гняв-злоба-отчаяние са нашите знамена. И оцеляваме. От какво?

И за какво оцеляваме? За да продължим да живеем точно тоя живот ли?

На никого не е ясно.

Аз бях войник там. Близо до това западно селце.

Там хората са готови за оцеляването да умрат. За двеста и петдесет лева.

Мисля, че това трябва да се прекрати. Не знам как – все още. Мисля, че усилията трябва да са…

Първо: от страна на хората, които са готови да работят и да умрат за двеста и петдесет.

И второ: от страна на тия, които искат от тях да го направят. Работодателите, имам предвид.

Иска ми се да видя хора, които не са готови да работят каквото и да било за 250 лева!

А камо ли да обезвреждат мини. Иска ми се да видя хора, които излизат на единна и смела стачка, продължаваща до тогава, докато не бъдат изпълнени всичките им изисквания за достоен труд и заплащане. Това, едно време, се наричаше съзнание. Съзнанието на работника. Който мисли отговорно - за себе си, за работата си и за бъдещето ни.

Приличат ви моите писания на писанията от социализма? М?

Ха. Скрийте се.

Разликата между мен и драскачите на социализма е в това, че аз пиша заради съвестта си. Те – заради паницата на партията.

Искам да видя работодатели, които не позволяват на работниците си да започват...о, да…дори да си помислят да започват работа, преди да са разучили идеално правилата за безопасност на труда. И преди да са обезопасили акуратно труда си.

Някой ще се изсмее: В България живееш, човек! Осъзнай се! Хората оцеляват.

О, да, мърльо – ще му кажа аз. – Прав си. Хората тук оцеляват, умирайки, взривени от мини. 

И най-накрая.

Искам да видя мъже и жени – българи, които не възприемат всяка трагедия (запомнете, животът е низ от трагедии – просто ние сме смъртни, такава е нашата същност!)…та така – не възприемат всяка нова трагедия като повод за отчаяние и озлобление. Към света, към живота, към родината си, към самите себе си! Не искам да виждам хора, които всяко нещастие приемат като чудесен повод за генерализирано отчаяние, прехвърлящо се върху всичко.

Трагедиите следват една след друга. От тях човек извлича поуки. За да се предпазва от подобни трагедии в бъдеще. Макар че мъдрите добре знаят, че всяка нова драма е първа и единствена по вида си; и никога не може да бъде предвидена.

Но по-важното е – мъдрите хора използват трагедиите, за да трупат мъдрост.

Чрез тях те се научават на живот. На смирение. На сила.

Да продължиш да обичаш и да живееш, въпреки трагедиите, това е мъдростта.

А вижте, на нас даже и трагедии не са ни необходими, за да престанем да се обичаме.

А пък като има и трагедии – вече омразата пламва съвсем оправдана и доволна.

А мъдрост, мъдрост, милички мои, това е да продължиш да се смееш и радваш на света, да пазиш любов и сила, въпреки всички трагедии на света.

Това искам да видя аз. Тук.

Пишете на Калин Терзийски на edna@netinfo.bg.