Минавам през България. Както често ми се случва последните години.

Когато бях на трийсет и осем, бях решил че не ми остават повече от няколко месеца или година живот – пиех, взимах всякакви психотропни медикаменти, пушех огромни количества цигари и умирах, сърцето ми спираше. Така – туп, туп... туп. Никога не знаеш дали ще продължи.

Тогава въобще не вярвах, че някой ден ще обиколя пак България. Бях отчаян човек и даже не бях и отчаян. След тревожното, жизнено и развълнувано отчаяние на провала, на проваления живот, идва една такава безболезнена почти апатия. Много болезнена, но в която болката вече няма значение. Който не го е преживял, няма как да го знае.

И така – аз не вярвах, че някога ще обиколя пак България. Не ме интересуваше дали ще я обиколя или няма да я обиколя. Понякога само... понякога само ми ставаше сладостно мъчно, че никога няма да видя ни паметника на връх Шипка, когото не бях виждал дотогава; ни Мадарския конник, когото също не бях виждал дотогава. Ни безбройните красиви планински поляни с неизброими ситни и възхитителни цветчета, подобни на пясък от злато и син сапфир.

Мъчно ми беше и дори по някоя сълза се търкулваше по бузата ми. Но това беше горчивата сълза на сладкото самосъжаление. Хората обичат да се самосъжаляват. Умните общества осъждат и наказват всяко самосъжаление. Аз не вярвах, че някой ден пак ще пътувам из моята страна. За да мога да ѝ се насладя за последно.

Но ето, пет-шест години по-късно аз пак пътувам.

Извършвам може би стотната обиколка на страната ми. Която, колкото повече обикалям за добро, толкова по-моя става. Всичко, дами и господа, мили хора, сладки приятели, е въпрос на нагласа. Човешка нагласа към себе си и към света. От нагласата ни (която ние трябва, длъжни сме да си изградим) зависи това: дали ще е щастлив животът ни, или не.

От шест години аз вече съм добре – нов човек, изпълнен с ентусиазъм, неуморен, уморен, объркан, полуразбит, но млад, жизнен, готов и да живее, а може би – и да умре! Но жив и без отчаяние. Сега – казвам си – дори и отчаянието бих приютил в сърцето си! Защото то ще се неутрализира от другите неща там  и няма да ми навреди!

Има толкова много неща в сърцето ми – казвам си – че има място даже и за горкичкото отчаяние! Защото сърцето ми е богато и на любов, и на ентусиазъм, и на смелост, и на лудост, и на кротост, и на дързост, така че има място за всичко. 

И обикалям България. И виждам буренясалите ѝ хълмове. Но сред тях виждам и огромни масиви от хубави лозя и си представям червеното вино, което се плиска в ярко прозрачни бутилки. И виждам тънък, червен влак – като тъничка артерия, жилава и упорита, да се процежда диагонално по хълмовете. И виждам ниски и силно мургави мои сънародници, цигани или кой знае какви, на колела и пеша – напомнят ми някакви андамански островитяни-пигмеи, за които съм чел в книгите на Артър Конан Дойл и им се усмихвам, защото те въобще и не знаят на какво ми приличат в този миг. И си казвам – всичко е въпрос на нагласа. Целият ми живот.

След като сега мога да обикалям, вече здрав и възроден, моята страна, която толкова хора така безразсъдно мразят – аз няма ли начин да се науча и да я гледам с по-щастливо око? С по-великодушно и обичащо око? Не е ли това именно въпрос на нагласа?

Има ли как да гледам моята страна и гледайки, да въздишам от тъжна радост и милост? Всичко е въпрос на нагласа…

Виждам как алчен за скорост шофьор изпреварва опасно, виждам сгазено куче, виждам реклами на ветеринарни клиники и подови настилки, виждам крайпътни ресторанти и домове на отдавна изчезнали хора, виждам надлези и подлези, пияни и трезви хора, булки и парници за гъби, изоставени гари и новопостроени супермаркети. Гарги и соколи, циганчета и мерцедеси, хотели и ниви с рапица. Виждам всичко и си казвам – мога да мразя това. Но мога и да го обичам.

"Как се обича всичко това?" – пита някой, който иска да живее нещастно, защото не знае как иначе.

Аз казвам: Въпрос на нагласа.

Пишете на Калин Терзийски на edna@netinfo.bg.