Рано или късно Edna жена се променя. С времето всички по един или друг начин помъдряваме, намерили поуки в стари любови, разбити приятелства и настоящ семеен уют. Лицата ни стават други, но бръчките никога не би трябвало да са проблем за жените, които са уверени в себе си.

Всяка бръчка има своя история, която си струва да бъде разказана.

Наскоро трябваше да подменя документа си за самоличност. Случи се така, че преди да отида в районното управление на МВР, имах участие в едно мероприятие, та бях гримирана хубаво. Спретната в лятно костюмче, отидох в районното и попълних съответното заявление за смяна на личната карта. Щрак – снимката се получи много добре, направо като за плакат, дето има една дума.

Минаха няколко дни, след което отидох да си получа готовия документ. Документът, който ме обозначава като гражданин пред всички други граждани и институции в страната. Прочетох датата, на която е издадена новата ми лична карта. Валидност – безсрочно. Стана ми забавно, че държавата ме отписва толкова рано. Все но вече си взел-дал.

Не ме обижда фактът, че заради годините попадам в друг регистър. Аз съм жена, която винаги се е отегчавала от формалности. До ден днешен с голямо неудоволствие ходя насам-натам, когато се налага да попълвам документи. Но е странно, че по някакъв начин държавата гледа на мен като на ненадежден данъкоплатец. Да ме бяха освободили и от задължението да плащам данъци, след като на мен вече не може да се разчита.

Добрата новина е, че няма да има нужда повече да се разправям със смяна на личната карта, а когато ме спират служителите на КАТ, от снимката на последната ще им се усмихва хубаво гримирана жена.

Ние, жените, нямаме срок на годност. Нито сме продукт на рафт в супермаркет, нито сме аксесоар от магазинче на лъскав мол. Никой няма право да определя вместо нас за какво и за колко време ставаме. В живота си правим достатъчно важни неща, за да се чувстваме полезни и важни. Влюбваме се, даваме живот, радваме се на приятели и внуци - това щастие никой не може да ни отнеме.

Живеем в свят, в който бюрокрацията се опитва да изземе функциите ни като съпруги и майки. Подписът ни стои върху стари документи за сключени бракове и кръщелни свидетелства, върху извинителните бележки в училище и в болничните регистри, когато сме водили децата си на преглед. Всяка част от живота ни е документирана по един или друг начин.

Животът, обаче, не е къс хартия. Той е много повече от подпис и от един ламиниран документ с големина на визитна картичка. Моят живот продължава с намерението да обикна още твърде много неща и че тази възможност е безсрочна, но не защото някой го е решил вместо мен, а защото самият живот предполага да бъде така. 

Пишете на Катето Евро на edna@netinfo.bg.