Венеция потъва. С два милиметра на година, твърдят учените.

И аз го потвърждавам – потъва! Видях го! Не знам дали е с два милиметра, но градът направо тъне. В разкош. Даже се дави в собствената си красота и в удоволствието от това, което е и което се отразява в очите на тези, които я откриват за първи път. А защо не и за втори…

Пак мога да потвърдя. Отражението е същото - много старо, много красиво, много филмово, магично и да, ужасно романтично.
Открих Венеция за втори път, но всъщност ми беше като за първи, защото я видях още по-възхитителна в очите на дъщеря ми.

Направихме си едно много мило, както казва една приятелка – момичешко пътуване. Беше така приятно, защото имахме възможност за няколко дни да останем само двете на специално място. И като се има предвид, че едната от нас е на почти 15, то пътуването си беше не само вълнуващо, но и необходимо.

Настанихме се в красива, стара къща, близо до площада с гълъбите Сан Марко. Посрещна ни руса венецианка, натрупала години и гондолиери зад гърба си, но така очарователна и елегантна, че чак да завидиш на преживяното от нея. Така изглеждаха всички жени на нейната възраст, между другото - завидно. Заговори на чист италиано-английски и се разбрахме perfettamente.

Езиците са за това - да се разбираме, а не за да ги говорим напълно правилно, нали така казваха? 

След като дамата ни настани в нашата много стара къща с толкова високи тавани, че акробати можеха да правят репетициите си вътре, се почувствахме някак венециански. Мястото, което притежаваш дори за няколко дни, те прави да се чувстваш като затънал поне с два милиметра собственик.

Сутрините ни започваха с кафе и отворен прозорец, а денят преминаваше в разходки до болка и старателно събиране на гледки до изнемога. За четири дни, мисля, че успяхме да издишахме всичките въздишки от Моста на въздишките. Пуснахме котви от всяко мостче, през което минахме, а на лицата ни, през цялото време, имаше усмивки като гондоли. Хубаво беше!

И вкусно, и апетитно. Като сушени домати с босилек.
И приказливо, и шумно. Като моста Риалто.
И споделено, и лично. Като тясна уличка със стълби, които водата поглъща накрая.
И доста сантиментално. Като гондола по Канале Гранде.

Да не говорим, че Венеция не е голяма и изкуство дебне отвсякъде. Ей така, както си вървиш стигаш площадче, на него - църква, а в църквата - Тициан или Белини, или Тинторето, или Веронезе…или някой друг, все толкова голям. Удоволствието да попаднеш на нещо велико, без си очаквал, защото си се загубил в лабиринта на каналите, те кара да се почувстваш като откривател и приключенец. И в такива се превърнахме,  двете с дещеря ми. 

Докато обмисляхме колко е хубаво да имаш визитка, на която да пише "пътешественичка”, без да е задължително името ти да е Холи Голайтли, си мислех за пътуването. Най-хубавото му е, че те променя хубаво. Някак те разширява. Опъва настрани границите ти. Територията ти - личната, става по-голяма. А когато не си сам по време на пътуване, всичко се умножава заради споделянето и преливането на емоциите.

Затова винаги, когато пожелавам нещо на някого, слагам "пътешествие” – защото то е и щастие, и порастване, и сбъднати мечти, и… всичко най-хубаво!