Една част от мен е недостатъчно голяма. Така ми се струва. По дяволите, живея във време, в което хората веднага ще помислят за онази част, която мъжете носят като опашка, но отпред.

Живеем във "фалоафинни" времена. Афинитет към фалосите. Култ към фалосите, бързите коли (като техни продължения) и портфейлите. Като техни заместители. Банкови сметки и хипербърз интернет. Символични фалоси. Никой не се сеща за сърцата.

А аз именно за сърцето говоря. Тази чест у мен май не е достатъчно голяма. Да се успокоя ли с предположението, че най-вероятно на почти всички хора около мен тая част не е достатъчно голяма?

Няма да се успокоявам! Смешно е да се успокояваш с това, че и другите са като теб. Ако “като теб” означава “недостатъчно”.

Бях отново на голямо, наистина грамадно събитие, създадено от организациите на майките на децата аутисти. В една болница бяха организирали обучение на поне петстотин български логопеди и специални педагози. С водещи – учени от световна величина. Бяха повикали кмета на София Йорданка Фандъкова. Да открие събитието. Мен също.

Срамувам се, че ме викат на такива места, защото ми се струва прекалено официално като за мен. Но знам, че за тях е важно. Какво ли си мислят милите жени? Че съм важен човек? Може би. Смешно ми е. Изпитвам силно неудобство, защото това, което правя на такива събития е чисто и просто да се снимам с тоя и оня и да кажа десетина окуражителни изречения. Винаги, когато събитието е наистина важно и са вложени истински човешки трепети и надежди, аз се опитвам да бъда съвсем искрен. И въодушевлението, което се опитвам да внуша на присъстващите, да не е просто поза.

Сърцето ми трябва да е по-голямо, за да мога да дам истинско въодушевление в такива моменти.

Ще ми се да викам на такива места. Да пляскам с ръце. Да се разплискам като море.

Жените - майки на тези тъжни и неразбираеми (все още) за нас дечица имат нужда от подкрепа, дадена от огромно сърце! Ще ми се моето да стане такова. О, къде ли правят уголемяване на сърце?

Ще ми се – като ги гледам – нагласени с нови и приятни дрехи, измъкнати от гардеробите за случая – напудрени над сенките от недоспиване... красиви с най-велика, малко измъчена и уморена, благородна красота…пристъпващи от крак на крак на високите си токове, шарещи с очи, мислещи за сто неща едновременно: за организацията, за закуските на курсистите, за официалните усмивки, които трябва да се раздават на всички, за лекторите (за които една чудесна дама каза: "Те за един лекционен час взимат колкото някои тук за цяла година")... мислещи за безброй неща, но най-вече за детенцето, което стои в странния си и неразбираем (все още) за нас свят. Вкъщи. Олеле майко! Ще ми се да имам по-голямо сърце.

За да ги побера в него. Ей така  - целите.

Като ги гледам така мили и огромни, мънички и величествени майки, се задъхвам и изпитвам безсилие. Не е неприятно. Но все пак е безсилие: Не мога да ги побера наведнъж в сърцето си. Моето сърце е мъжко и обикновено.

О! Те, които стават сутрин рано, които бързат за работа, които правят закуски и избърсват носове, обуват детските гащи и анцузи, пъхат най-важни папки в чанти, шофират, псуват сбърканите типове, които ги засичат на кръстовищата, работят, поглеждат часовника,  обаждат се на аутистичните си птиченца, охкат, разплакват се, бършат носове, оправят грима, срещат се с директори, подписват най-важни договори, тичат на обратно вкъщи с торби и изненади, притесняват се страшно, отварят вратите вкъщи, всичко е наред,  целуват детенцето по челцето, успокояват се за миг…и хайде – продължаваме напред!

Как да побера всичко това в моето най-обикновено сърце?

Трябва ми уголемяване. Tака мисля.

Пишете на Калин Терзийски на edna@netinfo.bg.