Една жена ме потърси по телефона и ми каза: "Чела съм някои твои неща, извинявай, че направо на ти… май ти си човекът, който може да ми помогне. Чувала съм, че ти понякога помагаш на такива хора… Аз…"

Ах – казах си аз в този момент – пак някоя изгубена душа, която търси помощ! Във време, в което няма нищо стабилно и няма острови за спасение… всеки, който изглежда по-стабилен от плаващ чим трева, изглежда като спасителен остров.

И ето – и аз изглеждам на изгубените души като спасителен остров. Но знаят ли те, че аз съм объркан не по-малко от тях? Тежко ми!…Тежко на тоя, на когото вярват, а той се съмнява в себе си.

А всъщност - ако не се съмняваш в себе си, не си ли идиот, нуждаещ се от психиатрично лечение?

Всички тия мисли ми минаха за миг през главата, но аз вдишах енергично и сурово въздух, чак до върховете на островърхите си обувки и казах: "Да, мила…какво "ти"? Какъв е твоят проблем?"

Защото аз знам: на уплашения му трябва най-напред някой, който е пълен с увереност. А увереността е въпрос на морален избор, на смелост и решение! Избираш: или да те е страх и да плашиш и другите; или да плюеш на страха и колебанията и да помагаш на другите да се преборят с техните си страхове.

- Ами аз… - въздъхна момичето. Защото по гласа познах, че това е млада жена. На не повече от трийсет. Хайде – трийсет и пет. Момиче. Зреем бавно и сме деца по-дълго.

– Аз много затънах напоследък… Много неща ми се струпаха на главата – каза тя.

Помислих си, че ще е нещо житейско, нещо дребно и лесно. Но тя продължи и не беше дребно и лесно: "Имам… откриха ми преди година и нещо мултиплена склероза (множествена склероза)… а сега и нещо в главата… може да е… някакъв тумор… но не знаят даже дали е тумор… и аз съм на ръба… не знам дали ще мога да продължа… да се справя. Ще рухна. Нямам сили и си мисля… за край на живота. И знам, че ти си се измъкнал от страшно тресавище… от алкохола… от наркотиците… и реших, че ти си моят човек…" - гласът и беше толкова тъжен, че чак беше някак равен и спокоен. Така става понякога. Когато нещата са сериозни.

И аз тръгнах да въздишам. Но веднага се спрях. Защото нямаш право (ако не си свиня) да се отдаваш на малодушие, когато някой срещу тебе наистина страда и очаква подкрепа. И мислих минута: какво мога да и кажа. И след това заговорих.

В началото бях неуверен. И затова говорех много ентусиазирано. Фалшиво твърдо. Вдъхвах и сурова бодрост. Дръж се, дръж се! – повтарях. Но в тоя планинарски ентусиазъм имаше доста кухота. Още не бях размислил.

И започнахме да се срещаме. Една след друга – няколко сутрини, на по чаша чай.

Тя беше много симпатична и смела млада дама. И се бореше със сериозното си заболяване. Достойно. Но понякога подгъваше коляно. Типичен случай на липса на опора във външния свят. Времето не ни предлага никакви стабилни опори – знаех това. Не дай си Боже да се сринат естествените, обичайните опори – здравето, семейството или работата – и човек е като изхвърлен в открития космос.

Аз продължавах да ѝ давам, колкото мога, алпинистко-будистка бодрост. Дръж се, дръж се – повтарях. Горе главата!

Говорехме за живеенето в настоящето. Без тревога за бъдещето. Без съжаление за миналото. Говорех и за това, че всички един ден умират, но важното е какво се случва до тогава. Щастието във всеки миг.

Изпитвах неудобство от това, което ѝ говоря. Защото аз бях здрав. Но имах оправданието, че в миналото пък бях пред прага на смъртта. Алкохолизмът. Години наред. И се измъкнах.

Един ден – пак се бяхме срещнали, аз бях нещо ядосан. На света. На тая безизходна клопка, която представлява светът. И получих някакво малко прозрение. Може да е било велико. Не знам все още. То беше следното: човек трябва да презре телесното си живеене; че здравето е една мъчителна фикция, която никога не можем да постигнем в идеалния вид. И която ни измъчва с непостижимостта си. И си представих една кола.

И казах на моята обезсърчена приятелка: Гледай на тялото не като на нещо особено важно, мамка му! Безнадеждно е да се уповаваме на телата си и на здравето на телата си! Все ще сме разочаровани, ако им се уповаваме! Просто приеми шибаното тяло като кола! Някаква кола, бричка, която все нещо се поврежда и все има нужда от ремонт. Просто го караме и от време на време го ремонтираме. Никакво по-голямо внимание! Не си заслужава!

- Хаха! моето е някакъв… счупен вартбург! – изсмя се тя.

- Точно така! – изсмях се и аз и ми се прищя да я прегърна, защото тя беше станала такава, каквато я исках: Смела и небрежна.

После пихме още чай. Разделихме се. Тя продължи да ми се обажда. Но вече някак по-уверено. И изследванията ѝ бяха добри. Но може би и идеята… за трошащата се кола…

- Обаждам се да кажа, че старият вартбург засега е добре! – ми каза тя последния път. И беше някак жизнерадостна. Ведра.

Да, мойто момиче, точно така! – казах си на ум – ведро пренебрежение към тленните неща – това ще ни спаси!

Но не и казах това, защото звучи надуто. Казах ѝ само:

- Прегръщам много силно твоя стар, чудесен вартбург! Дръж се, момиче, горе главата!

И се засмяхме.

Пишете на Калин Терзийски на edna@netinfo.bg.