В една социална мрежа съвсем наскоро се появи една снимка. Полицай с шлем с леко повдигнато забрало. Той хлипа. Или поне на снимката изглежда хлипащ. Едно момиче, Edna млада жена, го е хванала за ръцете над лактите и му казва нещо. Лицето ѝ изразява съчувствие.

В момента, докато пиша това, снимката не е пред мен. Така че…

Чуйте сега: Не е важно това, което го има, а това, което остава в душите ни.

Глупави са тези, които смятат, че ако съм написал “тя държи мъжа за ръцете над лактите”, а всъщност тя го държи за ръцете под лактите или всъщност – той държи нея, тоест, това което съм написал не отговаря на действителността (коя действителност обаче?) – то аз трябва да се поправя. И още повече – да се засрамя, защото не съм прав.

Аз помня снимката именно по този начин, така е останала в моята душа. И аз знам - моето субективно усещане всъщност e самата истина!

Помислете: Ако един човек има огромен, смазващ авторитет, ние приемаме неговото чисто “субективно мнение” като пълна, жестока, стопроцентова истина. Царят върви гол, но твърди, че е облечен. И всички възрастни ахкат и охкат: Какви красиви одежди има царят! Само едно детенце без никакъв авторитет казва: Царят е гол!

Но никой не му обръща внимание.

Та така. Каквото е в моята душа – то е истината. Помислете, моля, върху това. За вашите си души и вашата истина – естествено.

Това мислене нека бъде облагородяващата гимнастика (за днес) за вашите умове.

И така. Простете за отклонението. То беше важно, за да обясня, че всъщност аз не говоря за друго, а за личните си впечатления, които за мен и според мен са Закон. Само на тях мога да се облегна в този живот. И го препоръчвам и на вас.

Момичето все едно прегръщаше момчето. Досетихте се – протестираща от Протестите прегръщаше полицай. Не точно “прегръщаше“. Още не. Подхващаше ръцете му – за подкрепа. В знак на добронамереност.

Под снимката имаше надпис: Тя: “Пази се!” Той: “Дръж се!”

И аз... Както казах и пак ще кажа: Само моите чувства, само моите впечатления и моите свободни разсъждения са тук. Аз така си помислих.

Аз си помислих така: Ето, това вече е нещо. Така започва.

Така започва революцията. Истинската революция.

Не помирението, не примирението!

Така започва истинската революция! Защото единствената истинска и смислена и велика и спасителна революция е Революцията на Любовта и Съединението.

Срещу диктатурата на Злобата, Алчността, Подозрението, Отчуждението и Омразата.

Полицайчето било с разкървавен нос. Опитвало се да се противопостави на злобата и агресията. На Едните към Другите. Да спаси Хора от Насилие. И момичето го видяло и го харесало. И изпитало милост и съчувствие. И в тълпата, разлюляна от гняв и безличие, то протегнало ръце и изразило спасително съчувствие. Казало на момчето: “Пази се!”

Защото да се опълчиш срещу движението на поток от лава, на поток от народен гняв – е много опасно. Страшно е. Не гневът на тълпата, а народен гняв! Помнете това.

А момчето-полицай усетило порив на свободолюбиво вълнение и солидарност. Забравило в миг, че е представител на репресивната власт. И казало: “Дръж се!”

Да. На мен ми се струва, че това е началото на истинската революция. Защото нашият тиран е Омразата. И нейният син - гнусното Разделение. 

Пишете на Калин Терзийски на edna@netinfo.bg.