Питате ме кое беше най-впечатляващото събитие на 2015-а година?

Хм. Ще ви кажа. Беше лято, средата на август...

Отивах по работа в Националния радио-телевизионен център. Той се намира зад гигантския мол на Цариградско шосе.

Отиваш ли натам – вървиш покрай големи, лъскави, лишени от каквото и да било човешко сгради. Банкови трезори и някакви подобни неназовими неща. Ходиш по малка, напечена уличка – от едната страна са тези сгради, а от другата – също такива сгради – стъкло, стомана, алуминий – но по-нарядко, а между тях – буренясали полянки, бивши строителни площадки, запустели места. Напечена суха и дълга трева. Все едно от земята леко се показва брадат труп на рус клошар. Тук там бетонни отломки. Стърчащи железа.

Но в августовския пек има нещо пречистващо.

Всичко изглежда побеляло и почистено от ядреното слънце. Сламките по земята. Стъкълцата по бетонните плоскости (там уличката е от бетон, не от асфалт). Изумруди и сапфири върху пирамидата на Хефрен. В изумителния пек човекът е замаян. Нещата изглеждат нереално.

Аз не бързах – имах среща без определен час с някой от ръководството. Бях доволен от живота си писател. Ако бързах и мислех за работа и за пари - щеше да е друго. Аз влачех крака и протягах очи. Плъзгах се като сянка. Уличката към центъра беше дълга най-малко километър. Или така изглеждаше в неистовия пек. Не ми се бързаше. Жестокото, палаво дете у мен може би искаше да провери нещо. Примерно какво е да паднеш в тая жега. И да лежиш с потекла тъмна струйка от носа, докато кръвта в гърнето на главата ти кипи. 

И изведнъж нещо се размърда. Нещо бледо, златисто, нещо като сребърно-златна жилка се стрелна. Нещо ужасяващо, малко, но дълго, длъгнесто. Все едно халюцинация. От тия, които оставят особено неприятно, ужасно чувство за неопределеност в главата. Нещо се стрелна. После изчезна. Аз се загледах. Надолу. Напред - на десет крачки от себе си. Или на пет. Даже може би – на три от върха на обувките ми. Но всичко беше замряло.

После пак нещо се стрелна. И този път го видях. Малък пор. Не не. Не пор. Златка. Белка? Не познавах тия животни. Нещо ужасяващо и възхитително имаше в тая малка стрела от съвършена лъскава козина и истерични, безпощадни мускули. То се стрелкаше. И сега  - още веднъж. На къси прибягвания – по три или четири метра. Спираше и застиваше. Нещо като змия – но бозайник. Много по-пъргаво, много по-съвършено и много по-неумолимо от всяко влечуго. Тънко, дълго, красиво и отвратително. С лъскавите си очички. И заоблената муцунка. Нещо като златист пенис. Роден в представите на наплашени монахини. Който се пъха и шмугва навсякъде и може да изнасили всеки – даже и най-предпазливия!

Златката – вече бях почти сигурен, че това е златка – отново светна като безшумна светкавица – три метра. Само няколко сухи сламки потрепнаха. Но в края на траекторията на това пробягване трепна и нещо друго. Аз се вгледах - скован от детински, сладък ужас – в това нещо. То трептеше. А златката се беше отдръпнала – стоеше опъната като сруна. И струва ми се – също трептеше. Но като убиец. Другото нещо трептеше като жертва. Защото беше жертва. Мишка.

Златката – при последния си светкавичен щурм – беше застигнала и мълниеносно беше захапала мишка. Острите игли-зъби бяха пречупили гръбнака на мишката. И сега тя стоеше парализирана на едно място. И трептеше.

А златката – забелязала, че я наблюдавам – стоеше на два метра от парализираната си жертва. И не помръдваше. Тримата стояхме в зловещ, трептящ триъгълник. И не помръдвахме. Една, две, три минути.

Накрая мишката направи мъчителен опит да тръгне, олюля се много силно, смъртно, и падна на една страна. Конвулсия и като че ли – край. А златката – вече някак по-бавно – притича и я захапа, а след това – извивайки се като змия – с телцето в уста – се запромъква и изчезна из тревите. Из сухите бетонни късове, из зеленикавите натрошени стъкла-изумруди.

Всичко приключи.

Аз поех към националния радио-телевизионен център. Където всъщност бях поканен да участвам в комисия, която избираше кой проект за български филм да получи субсидия.

Когато отидох в центъра – вдигнах безпричинен скандал на заместник директорката. Отказах се от участие от комисията и замалко не счупих един прозорец. Не знаех защо правя това. Може би - горещината.

Невестулката…да, това беше невестулка, не златка…или мишката? Нещо ми беше повлияло. Страшно. Дали ми беше повлияло?

Та това беше събитието на годината за мен. На 2015-а. Тази случка с мишка и невестулка.

Прочетете още от Колонката на Калин Терзийски в Edna.bg:

Но това не е ли мръсна съблазън?

Августовски календар на чувствата

Обичам да си говоря така с хората

Жената, която промени възгледите ми

Как да живея, за да бъде животът ми смислен?

Не се привързвай, за да не страдаш

Пишете на Калин Терзийски на edna@netinfo.bg.