Понякога в човешкия живот не всичко е както трябва.

Сега си представям как някой ми разбива саксия с петунии в главата, защото съм казал тия думи. И крещи: как не те е срам, наглец такъв! Та нима не виждаш, че в нашия живот нищо не е наред! А ти казваш „понякога не всичко е наред“!

Как не те е срам да омаловажаваш нашето чутовно страдание? Не виждаш ли Какво Е?

А аз само ще кимна и ще кажа: Е да, но е имало и времена на чума и времена на война и времена на глад.

А сега най-често умираме заради хронично преяждане, седене на едно място без работа и препиване. А да – и от пушенето на така любимите ни цигарки. Така че…

Както и да е. Просто мразя тия идиоти, които забравят, че преди е имало и времена, в които всяко второ дете е умирало от болест или недохранване. И времена, в които всеки млад мъж е умирал от бомба или щик. В Германия и Русия няма останали живи мъже, родени в 1922-ра година.

Става въпрос – не е имало останали живи от целия този 22-ри набор след 45-та. След края на войната. Така че – майната им на тия олигофрени, които казват, че сега са ужасни времена. Просто нямаме дух за нищо. Просто сме една деморализирана пасмина, загубила смелост и дух за живот. Както и да е.

Смелост искам да предизвикам у хората аз! Но те пък винаги ми казват така: Като ни се караш така, ти в никакъв случай няма да ни предизвикаш ни към смелост, ни към добро. Само ни обиждаш, защото това – някой да ни пречи да се мислим за най-нещастни и най-ощетени – е върховна обида за нас!

Та ние, човече, сме праведни консуматори! И не сме свикнали някой да ни поучава и да ни се кара! Нито пък да изисква нещо от нас! Може да ни говори така обидно и заповедно само гласът от рекламата за вафли, който ни заповядва Грабни сникърс!

Ние сме свикнали да ни угаждат, да ни милват с пауново перо по промоции във фоайетата на лидълите, билите и моловете; и да ни се подмазват, да ни правят оферти, а ние да капризничим до небесата; и да смятаме винаги, че сме ощетени и излъгани.

Така – като ни се караш и ни поучаваш и ни държиш менторски тон – ние, консуматорчетата, ще ти се обидим! И няма да пазаруваме от твоята сергия с думи!

Ще отидем да си вземем от думите и мислите на някой по угоден за клиента писател! Някой такъв - по-юзър френдли настроен!

Така ми казват милите хора-консуматори и клиенти.

Но аз няма да се карам и да назидавам вече, ни ще говоря с менторски тон. Ще започна направо да бия.

Защото най-много в живота обичам капризничещи и претенциозно мрънкащи! Консуматори.

Та така. По повод това – за нещата в живота, които не вървят винаги много добре.

Аз мисля, че в наше време просто нещата Понякога Не Вървят Много Добре. Но за много зле – и дума не може да става. Лекар съм, да го вземат дяволите, знам поне теоретично какво означава чумна епидемия. И знам какво значи истински глад с подути кореми и Квашйоркър синдром. И знам, че сегашните ни проблеми са смехотворни пред това.

Това не значи, че не трябва да се борим срещу причините и причинителите на сегашните ни проблеми и да не им обръщаме внимание. Но да се отдаваме на някакви малоумни преувеличения от сорта на Сега-се-живее-най-зле-от-всякога!, ми се струва нагло. И обидно спрямо паметта на всички момчета, родени в 22-ра, да речем. От тия, които не е останал ни един жив след печалната 45-та.

Нека сега кажа и моя казус. Този казус, заради който пиша тези редове.

Всъщност разсъждението ми за сегашното ни напълно инфантилно приемане, че сега живеем най-зле-от-всякога, неотчитайки ни скорошните диктатури, ни по-отдавнашните войни и ужаси – това мое разсъждение е моя най-важна кауза.

Да напомням на хората – да се озърнат и в миналото и около себе си. И да не гледат песимистично само в пъповете си.

Затова повтарям често-често това мое разсъждение, това мое напомняне.

И не мога да преценя: дали това напомняне е много свързано с казуса, който ще споделя, или не.

Но мисля, че умните сред четящите ще открият връзката.

И така, моят казус е следния:

Преди три дни в дома ми влязоха крадци. Това добре. Знаем – времената са такива. Когато няма диктатура – хората са свободни да крадат. По време на социализма не беше така. Е да, но по време на социализма се влизаше в затвора за разказан виц! А в същото време в магазините нямаше нищо повече от гумени ботуши, хляб и хамбургски салам. Някой ще каже: Ама в Париж не се краде! Да, но в центъра на Париж. Ако отидеш да поживееш в някое гето – ще видим!

Така. Искам да кажа, че ни обраха. Ха! Сега да видим дали съм постигнал дзен и дали няма да ми трепне окото?

Ами не съм постигнал дзен. И ми стана тежко. Наистина. Най-вече заради разрушаването на уюта, заради оскверняването на Светилището. Домът ни.

Обраха ни - мен и моята мила жена, както и нашата котка. От нея не взеха нищо. Защото тя е мъдра и е близо до Бог; и затова не държи материални имущества около себе си. От нас взеха лаптоп и фотоапарат.

Аха, да – и един пистолет – газов. Който бях намерил изхвърлен пред входа на блока ми. Тогава (когато го намерих) си бях казал, че моите съседи само трупове дето не изхвърлят през прозорците си. Трупове не, но пистолети – да.

Та, ето това откраднаха милите крадци. Лаптоп, фотоапарат, пистолет. Все едно екипировката на репортер в зона на военни действия. А аз не съм ли това? Репортер в зона на военни действия?

Дали съм ехиден, като казвам „милите крадци“?

Ами…не точно ехиден, не точно. По-скоро наистина ми се ще да им простя. Но някак недоуспявам да им простя.

Мили мили – ама ще им е.а майките.

Нали сме така ние, българите?! Християни.

Хем ни се ще да сме добри и всепрощаващи, хем недоуспяваме да сме добри и всепрощаващи.

Пък и повечето сме се отказали вече да сме добри. Защото – като няма Бог – ти си добър за пред съседа си. А ако и съседа ти е свиня – защо пък и въобще да правиш усилия да си добър?

И така де. Милите ми крадци. Бяха откраднали даже глюкомера на моето Иванче. Това е моята жена, не котката. Има нещо там със захарта в кръвта. Дано не е диабет, пу пу пу.

И ето сега ключа към историята. Крали, крали. Както си му е редът. Газили с кални крака по бельото. Обръщали чекмеджета и рафтове. Тършували. Разрушили цялата крехка моя хармония. Домът след тях не беше дом. Но пък ние бързо се съвзехме и го възстановихме.

Ще напиша песен за хората, които губят, но това не ги сломява, не ги отчайва, а те просто свъсват вежди, засукват ръкави и съграждат всичко наново – с каменни и спокойни лица, със сърца на мравки и със сръчност на герои.

Докато оправяхме разбития си дом, ние с моето Иванче забелязахме нещо наистина странно. Направо – покъртително!:

Всред обърнатите, нагазени, мачкани и разровени вещи – в паничката на котето, беше сложена нова, прясна храна!

Крадците си бяха свършили работата. Поокрали каквото Бог дал. Поразхвърляли и побезчинствали. Накрая си бяха наляли по чаша вино (и това забелязахме - с усмивка) и накрая…

…бяха сипали храна на нашето котенце, бялата красавица Ангела Мъркел! Бог да я поживи! Бяха и сипали храна!

Боже, какво нещо са хората! – казах си. – Побезчинствали, покрали, пък им станало мило за животното и го нахранили.

Куп мисли минаха за миг през главата ми.

Представих си как тези мили крадци не възприемат себе си като престъпници, даже не и като смазани от живота и докарани до отчаяние жертви на системата; не се възприемат като насилници или като безчовечни изверги (както ги възприемат повечето хора); нито пък смятат себе си за пропаднали неудачници. Представих си, че те имат отношение към себе си, каквото имат всички работещи тежка и некрасива работа хора. Метачи, инкасатори или журналисти. Те, сигурно – помислих си, се имат просто за отрудени хора.

Но не забравят ни за миг, че носят милостиви, човешки сърца.

Работата си е работа! – сигурно си казват те - трябва да се краде, щото трябва да се яде! Но когато видим котенце – сърцето се размеква. И ние го нахранваме. Защото все сме пак хора! Добрината не ни е напуснала.

Такива неща си помислих за милите крадци.

И именно с това нахранване на котенцето те ме спечелиха. Сега ще се уча да прощавам – казах си - благодарение на тях.

Аз цял живот, всъщност, се уча да прощавам благодарение на някакви крадци.

Това, мили дами и господа, не означава, че пазачите на реда не трябва да натикат моите мили крадци в дранголника! Защото това пък е именно тяхната работа. Да натикват крадците в дранголника. Трябва да се работи – щото трябва да се яде.

Прости ни на всички, миличък Господи. Ти ще ме разбереш, к'во искам да ти кажа.

Пишете на Калин Терзийски на edna@netinfo.bg.