Торбалан ще ме вземе! Ако не слушам… Ако не репетирам на пианото… Ако получа петица… Ако не си оправям стаята… Торбалан чака. Така ѝ казваха.
Тоя Торбалан живееше някъде навън, обаче идваше да събира непослушните малки деца по къщите в торбата си. Вероятно това ставаше късно вечер или през нощта.
Според Ива, лошият грамаден мъж (за да носи цяла торба с деца, сигурно е много як) живееше в тъмното им мазе. Никога не го беше срещала през деня по улиците. И влезеше ли там, се оглеждаше като наплашено коте. Грабваше поредния буркан, за който я изпращаха (все нея!) и се изстрелваше нагоре по стълбите на къщата им.
Биологическа паралелка. После - медицина. По план. Техният план. Да стане доктор след време. Да ги лекува. Да продължат да се фукат. "Какво работи дъщеря ви?" - "Лекар." Специалността няма значение.
О‘кей. Само да не беше това слизане в мазето.
В седми клас Ива още надничаше под леглото. Да види дали Торбалан не се беше скрил отдолу. После се успокояваше. Такъв великан нямаше да се побере там.
Скрибуцаща врата. Тежък въздух. Погледът ѝ се плъзва по ръждясалите рафтове. Пълни са с прашни буркани. Отгоре до долу. Свършване нямаха. Всеки ден нови паяжини пипаха лицето ѝ. Паяци. Капан за мишки с изядена отрова. Това мазе беше място, което Торбалан със сигурност обитаваше.
И пак нагоре по стълбите. Сърцето ѝ биеше толкова бързо. Сякаш искаше да я изпревари от страх.
Олимпиади. Отличия. Абе, всичко, за което едни родители можеха да мечтаят. Даже и повече. Без къси поли. Без тесни дънки. Без впити блузки. Без грим. Без гаджета. Без цигарки. Нищо, ама нищо, за което да ѝ направят забележка. Но от време на време нещата все опираха до Торбалан… А родителите ѝ ставаха все по-дребнави.
Веднъж отнесе кавга за вратата на хладилника. Донасяйки бира на баща си, го беше оставила отворен. Вината не беше нейна. Хладилникът беше претъпкан. Оттогава Ива се връщаше да проверява по три пъти дали е затворила вратата, дали уплътнението нещо не се е развалило.
След поредния глупав скандал Ива слезе до мазето. Намираха ѝ се две цигарки. От ония, за които всички говореха, че те правят щастлив. Бяха останали случайно в нея от сутринта. На входа на училището ѝ "джобеха" всички. Нея никога не я проверяваха. Другите се усетиха. От време на време им вкарваше разни неща.
Щеше да дръпне само два пъти. Набързо. Трябваше ѝ съвсем мъничко щастие.
Беше пораснала. Не се плашеше вече от приказни герои. Само мъничко от тъмното. Въпреки това, потръпна. Настръхна. Все пак се намираше в мазето.
Дръпна. Вдиша. Клекна. След още няколко опъвания от цигарката, придоби онова самочувствие, присъщо само на нахалните момичета в класа ѝ.
Изправи се. Напери гърди. Вече не бързаше за никъде.
За първи път не ѝ пукаше. Родители! Толкова бяха смешни с тези техни постоянни разправии, с навика им да сглобяват от нищо-нещо. Нека да я хокат. Тия цигарки наистина бяха вълшебни…
- Торбалане, искаш ли и ти да си дръпнеш? Ела, не се притеснявай. Нищо няма да ти направя…
Пишете на Светла Иванова на edna@netinfo.bg.
