Преди ден-два получих писмо. От една мила читателка. Която беше чела мой текст за бедността и клошарите. И ми беше изпратила свой разказ. За това как видяла в кофа за боклук, докато си изхвърляла боклука, скрит от студа човек. И се смутила и била стъписана. Видяла двете светещи в мрака на контейнера очи. И те я потресли.

Завършваше разказа си с думите, че живеем в болно, чумаво време. Щом в кофите за боклук има хора, значи времето е чумаво.

Аз винаги съм бил една смес между милозливост и омраза към черногледото окайване. По принцип съм обилно състрадателен. Но от друга страна... От друга страна, се отвращавам от слабоволевото, черногледо и блокиращо жизнената ни активност и духа ни, самосъжаление.

Изконно българските думи “Ужас, ужас” пред мен не вървят. Мразя всеки банален и недомислен песимизъм. Песимизъм от сорта на “Всички се оплакват на провала, всички роптаят по робски и мрънкат, колкото си щат, така че дай и ние да се пооплакваме и да почерногледстваме!”

Не обичам това.

Смятам, че оптимизмът е волеви личен избор. И дълг на мъдрия човек.

Когато има дупка в корпуса на лодката, не си позволявай да хленчиш, а грабвай бързо помпата, грабвай кълчищата и смолата! И действай!

И затова отговорих на госпожата така:

Здравейте, госпожо М. !

Благодаря ви за това ,че четете моите неща и че сте така жива и енергична, за да реагирате с етическото си чувство на разказите за живота и на самия живот!

Ареактивност - така се нарича едно състояние, описано от медицината, което предхожда смъртта. Това е състоянието, при което тежко болният човек вече не реагира.

Тоест, щом реагираме на грозното и тъжното, значи сме живи! И всъщност това ни прави живи. Моралните ни реакции. Аз мисля (все пак), че освен на грозното и тягостното, ние трябва да реагираме и на веселото и смешното. Да не бъдем избирателно черногледи - като едни истински българи!

Човек избира в комедия ли да живее или в трагедия. 

Размишлявам от доста време - как така решихме, че живеем в болно време и в болно общество?

Не е ли това чувство, тази представа – просто един наш болен избор?

Ще ви кажа: Вие казвате - това общество и това време е чумаво. Но вие използвате "чумаво" като една тежка хипербола-метафора. Казвате така, защото просто тук и там има бедни хора без дом. Които всъщност биха могли да живеят в някой дом, но наистина са избрали да живеят по своя си начин (в България има над сто хиляди празни къщи, в които може да се живее и никой не би имал нищо против да живее някой в тях - но просто са на село, а там за да живеем, трябва здраво да работиш, не да просиш).

Но така де - казвате чумаво. А всъщност - става въпрос за битови неуредици. Но мислила ли сте за това, че само до преди сто години чума, истинска чума (последната пандемия е от 1892 година) и холера съвсем наистина са оставяли купове трупове по улиците!?

Ние (убеден съм и искам хората да го разберат) живеем в едно от най-добрите за живеене времена в цялата човешка история!

Помислете! Когато Земелвайс създава антисептиката, около 1840 година, само преди пет поколения, той работи в един родилен дом. Там половината родилки умират от родилна треска! Сепсис! Половината! И шест от десет деца също умират в първите дни! А сега в България от хиляда родени деца умират (от вродени малформации и неспасяеми пневмонии) до десет деца. Значи от шестсотин на хиляда сме смалили смъртността до десет на хиляда.

Ами помислете, преди едно поколение, в Ленинград, по улиците (през 1941 година) умират един милион човека от студ и глад! 

През 1347 година от истинската чума умира половината от населението на Европа!

През XVII век в най-подредената и мила европейска страна - Исландия - умира, от едра шарка, две трети от населението. Тоест - на всеки трима умират двама. 

И това са само два микроскопични примера - има къде, къде по-фрапиращи!

Къде в наши дни виждате такива неща?

Но нека помислим и за наши дни (защото вие визирахте България в наши дни, като казвахте, че сме зле).

В Индия по улиците просят един милион прокажени! 

А в повечето африкански страни хората имат за пиене на седмица толкова вода, колкото ние хабим сутрин да си мием зъбите. А храната им се състои от сорго и маниока. Никога месо, никога мляко. Никога! А африканците са един милиард човека. И освен това, всеки пети има вируса на СПИН. 

Като си помисля за това, почвам да си мисля и също, че един човек, който няма дом някак си не е достатъчен, за да определя времената в България като лоши.

Защото като кажем: “Ах колко ужасни времена”, ние просто поставяме фатална диагноза и си измиваме ръцете. 

А аз казвам така: "Нищо, ама нищо страшно няма!"

Не сме живели в други времена, че да знаем как е било в други времена!

Само страхливците смятат, че времената са тежки. Просто има, както винаги е имало, бедни хора и нещастни хора. 

От нашата помощ те няма да намалеят. Нито ще станат по-щастливи!

Но ние сме хора и герои на живота си, защото няма никога да спрем да помагаме, без да се вайкаме, без да обвиняваме времената и без да се окайваме. Ще продължаваме да помагаме на тези, които имат нужда от помощ!

А времената ни наистина не са идеални. Но кога ли пък едни времена са били идеални?

Може би в социализма? Тогава лудите и аутсайдерите бяха натъпкани в подобни на Дахау и Освиенцим психиатрични болници и домове. Аз съм ги обикалял и знам!

Поздрави сърдечни и моля ви, горе главата!

От нашия смел и безстрашен дух зависи нашето щастие!

Нашият народ прекали с черногледството и самосъжалението.

Викам, да сложим край на това!

Пишете на Калин Терзийски на edna@netinfo.bg.