"О, господин Терзийски, светлина е за мен, че ви срещам днес!"

Така казва милата жена, която върви към мен. На метростанция Обеля сме. Средна утрин, ни ранна, ни късна. Отвън светлината е като най-вкусна лимонада, жълтеникава и свежа. Август е прегорял и сега навън е хладничко. Ех, че хубаво, казвам си. Че какво лошо има в това – навън да е свежо и светло, а хората да те обичат и да те спират по улиците? Да ти казват, че си светлина за тях?

Хм, лошото е – казват ми веднага живеещите в главата ми цербери-морализатори, които съм приютил по милост – че това е самодоволство! И самохвалство!

За да си добър човек, трябва да си нещастен и да охкаш от живота и да е той за теб мъка и страдание! Да не допускаш и за миг да си доволен от себе си! Но никога пък и да не показваш, че е така! Разбираш ли? Трябва хем да се мъчиш много и винаги да си недоволен от себе си и да повтаряш: "Ами! Ами! Аз съм само едно нищожество, аз съм недостоен…" И в същото време трябва да ходиш усмихнат и с високо вдигнато чело! Разбра ли?

А ако дори си помислиш да се похвалиш някога – сам себе си, с нещо хубаво, което си направил или ти се е случило – хм, тогава веднага трябва да изваждаш бича! И да се самобучиваш малко!

Скромността е железен закон! Железни гащи за твоето его! А лицемерието е това, чрез което ставаме прилични и правилни хора. С което щадим другите. Този, който най-безсрамно казва, че е добър или че е добре – предизвиква другите да завиждат. И така ги вкарва в грях. Ние винаги трябва да омаловажаваме и унижаваме себе си. Защото така е правилно. И защото така не дразним самолюбието на другите хора.

Така ми казват церберите-морализатори, живеещи в главата ми. Те си имат и горе долу ясен вид в моята глава. Всеки си говори с някакви съвсем определени хора, живеещи в собствената му глава. При мен церберите-морализатори са приели образа на един стар писател, на две-три възрастни жени-проклетии, няколко християнски пазители на нормите, няколко мои лели, майка ми… Както и да е. Те са съвестта.

Всъщност – това не е никаква съвест – аз знам това. Това е дресировката, която ми е налагана с годините чрез мъмрения и злобни укори. Тъжно. Какъв живот живеем? Наричайки съвест извитите си на гърба ръце.

Та така. Извинете за отклонението. Всяко мое отклонение е по-важно от вървенето по правия път на разказа.

Аз се усмихвам на милата жена, тя е на около шестдесет години, има брадавица на бузата, къса и сивичка косица, легнала като царевична свила на челото, бяла и прилична протеза в устата, лек тремор на главата. Възрастна жена.

Циничен ли съм с това описание? О, Боже, аз съм писател! Аз съм лекар. Не започнахме ли да изискваме дори и от писателите и от лекарите да са любезни и ласкателни, само за да не обидят суетата на някой човек?

Ами ако на тази мила дама не ѝ хареса описанието, което си ѝ направил? – питат церберите-морализатори.

Я си гледайте работата, свине такива! – виквам им аз – не е ли единствената задача на писателя, който е терапевт на обществото и носител на катарзис (пречистване), не е ли единствената му важна задача да казва истината за нещата?

Милата жена има зъбна протеза, аз я забелязвам, има изтъняла от годините коса, аз я забелязвам, има брадавица, аз я забелязвам – трябва да ги премълча, за да не я обидя и за да не обидя нежните сетива на лицемерите ли? О, Боже! Я се стегнете!

И освен това – виквам аз на морализаторите-цербери – аз казвам ли с тия описателни думи, че не я обичам?

Казването на истината означава ли по-малко добрина и по-малко любов?

Казвам ли аз, като описвам повехналата ѝ кожа, че я мразя или че ѝ мисля злото? Истината – питам аз – обидна ли е?

Живеем във време на надигащо се гнусно, средновековно лицемерие - усещам го как се надига! Заедно с мракобесието и мистицизма.

Така си казвам и въздишам.

Хората вярват в шамани, в зодиакални знаци, в нумерология и магии, в духовни водачи измамници и във всевъзможни луди… Хората говорят лицемерно, говорят оплетено и витиевато… Лицемерието и повърхностното бръщолевене царят навсякъде.

Казването на обичайни истини се приема като цинизъм.

Навсякъде из "Фейсбук" и празноглави сайтове много изискани дамички бръщолевят за духовността и под това разбират четене на книжки на Шарама и Ошо и ядене на салата от рукола, казване на индуски мантри, свалени от интернет и правилно пазаруване от мола! О, Боже!

Средновековието май пак идва.

Така си казвам и подавам ръка на милата жена. Тя въздиша и ми се радва. Тя наистина (аз съм я виждал поне още два пъти на свои представяния) ме обича. Така ми се струва.

О, това е много хубаво! – казвам си – и аз ѝ завиждам малко! За способността да обича и да се възхищава от един непознат човек. И при това – в съвременното безвъзхитно време. Милата жена!

И тя казва: "Ние със сина, знаете, той е творец, художник, много се притеснихме, когато прочетохме предишния ви материал… Там, където описвате, че сте посегнал към ножа, когато сте се скарал с някакъв таксиметров шофьор… Който е щял да ви прегази на пешеходна пътека и като прочетохме за тоя гняв… О, много се притеснихме за вас! Казахме си – дано не го е завладял гневът! Дано не го е погубил тоя гняв!"

И жената дори леко разтърсва рамене. Все едно съвсем, съвсем лекичък хлип е разтърсил раменете ѝ.

О, Боже – казвам си – та тя не само ми се радва, но е и загрижена за мен! Та нима има все още такива хора, а? Нали уж живеем в ужасни времена?

И аз, ща не ща, стар не стар, циничен нециничен – разчувствам се. Та кой няма да се разчувства от жена, възрастна вече, уж така случайна, на улицата, която е готова да се разплаче за него?

И аз хващам милата жена за раменете и ѝ казвам:

– О, мила, вижте! Аз само така… как да кажа? Аз само маркирах тоя гняв… Бях длъжен да го излея на хартията, тоест – в написаното… Иначе аз в действителност много добре си го овладях гнева. Нали разбирате? По-добре е да се излее в написаното, отколкото върху главата на някой жив човек. Аз, пишейки, давам своя принос към истината, нали така – казвам истината за моите душевни преживявания…Тази, душевната истина. А това, че в действителността не се е случило нищо кой знае какво, това си е друга работа! Та аз имам достатъчно много бариери пред бесовете си, моля ви се! Не се безпокойте за мен! Гневът ми е истински, но е само в душата… Само на белия лист, мила!

Така ѝ казвам и се замислям: Само на белия лист ли е наистина гневът ми?

А милата жена въздиша, кима с глава, притреперва пак лекичко и казва:

– О, много съм радостна, че нищо лошо не се е случило! Ох, много се притеснихме от този ваш гняв. Много ме успокоихте, благодаря ви!
Мислехме със сина ми, че тоя гняв ви е погубил…

– Няма – казвам ѝ аз – спокойно! – и я потупвам леко и нежно по рамото.

Няма, няма, няма, няма.

Бъди спокойна, мила жено.

Така си повтарям в главата аз и тръгвам към жълтата и свежа светлина на днешния ден. Да видим какво предстои.

Пишете на Калин Терзийски на edna@netinfo.bg.