Калин Терзийски
Дали мога отново да съм проникновен? Като в ранните си години, когато бях вихрен поет, когато бях бесен поет, когато бях кротък поет, когато бях всепроникващ поет... Когато бях трева, огън, вода и медузата във водата? Мога ли?
Като казвам медуза, имам предвид и мешестото медуза, но и Горгона, наречена Медуза, която вкаменявала всеки, който я погледне. Поет, поет бях аз. Но мога ли и сега да бъда поет? Да бъда проникновен? Като преди?
Сега, докато пиша за срещи с кметици по населени места? Ха, Бога ми! Не знам – мога ли!?
Защото, ще каже веднага някой, ти започна, друже поете, да ми шариш из страната, да ми пишеш разни такива - социално ангажирани, комунални, злободневни, общественически писания, пълни с фалшив ентусиазъм, пълни с някаква такава - модерна инициативност, с някаква бодрящина, все едно комунизмът и бригадирското движение са се върнали!
Забрави ти, друже поете, за сюблимените неща, за поезията на здрачните душевни пространства, за неизказуемите вълнения и за фините вибрации на Всемира! Само се шматкаш сред света, по светските и общественическите полета! А поетът е аскет, той е отшелник, избягал от Света в Другия Свят. В света на полусенките и на недоловимите неща. Там, където прозрачни риби плуват в етера и халюцинациите се смесват с реалните предмети и там където реални предмети няма.
А ти се срещаш с кметици, палячо, ти вече не си поет!
Защото поезия сред кметиците няма!
Така ще ми каже някой умник и ще е прав. Но само донякъде, само донякъде… Само на едно ниско ниво ще е прав този критичен човек.
Защото, брате, сестро – ще му кажа аз – и сред кметиците има поезия! Ако си поет и ако търсиш проникновение! Аз се смея на идиотите, които намират поезията само сред девствени лесове, сред задимени кръчми и сред лунни поляни. И най-вече – в ръбовете на чаши вино. Дето месецът блещука или изпълнява някаква друга функция.
Мъченици на баналността и роби на тесногръдието наричам аз тези, които смятат, че поезията е само сред планините и по лунните пътеки. Поезията е навсякъде, няма я само в поезията на слабите поети. Така е казал Ален Боске и аз му вярвам.
Така че, аз ходя при кметиците, настоявам пред тях за ново Възраждане и търся поезия и в кабинетите им.
Не съм отстъпник от поезията – това искам да кажа.
А може и да съм. Може пък и наистина поезията да е само там, където я търсят баналистите – сред омачканите и окапани с евтино вино чаршафи на влюбените.
Един Господ знае.
Но така де. Аз се срещнах с кметицата на Казанлък. За да… хм, хайде сега да видя – защо?
Ами една позната, водена от провинциална възбуда, реши, че аз искам, много искам да се срещна с тази кметица. И се зае да уреди нещата. Познатата ми просто искаше да изтъкне това, че познава всички в града и може да уреди всичко. Важност, това искаше да си достави тя. Да запознае Писателя с Кметицата. И това никак не е лошо. Малко така – хм - предизвиква усмивка у мен. С провинциалната си шушу-мушу церемониалност, фамилиарност и куртоазни трикове. Но няма лошо. В човешките неща е така.
И аз бързо трябваше (за да не обидя моята позната) да измисля: защо ли пък точно искам да се видя с госпожа кметицата. И измислих!
Ще говорим за Възраждане!
Така си казах аз и отидох с горда крачка. Аз съм дребен чичко, внук на селски учители, наперен по генетична линия. Ходя като дядо – с черно велурено елече. И като баба – със сто готови остроумия на езика.
Хоп троп. При кметицата.
Аз наистина мисля, че в България започна Възраждане на литературата. На словото. Не се шегувам. На фона на празното бръщолевене, че не се чете, че хората не се интересуват от книги и са неграмотни, че България няма вече култура – аз забелязвам точно противоположната тенденция: Вече има поне десетина български писатели, които предизвикват истинско вълнение у хиляди и стотици хиляди българи. Така е било само по времето на Вазов, като че ли. Да е жива и здрава телевизията. Като инструмент, като технология - не като собственост на олигарсите. Да е жива и здрава, защото и благодарение на нея писателите могат… можем, да започнем това Възраждане. О да - и свещения интернет!
Та, аз имах основание да отида при тази мила жена – кметицата и да ѝ говоря за Възраждането! И да искам да ми сподели: как тя лично, заедно със своите хора, смята да участва в него.
И ето сега – поезията.
Кметицата се оказа приятно момиче на моя възраст. Хубава дама. Аз съм на 44. Сигурно и тя. Не би трябвало да се занимавам с възрастта ѝ, но поезията се интересува от всичко в жените. Хубава жена. С чисти бели нокти, с френски маникюр. О, да – поетите забелязват. И те правят милион асоциативни връзки на секунда – помнете това! Мислейки за нейния маникюр, аз помислих и за Музея д`Орсе и за сръбските художници, които сега владеят Монмартър и за Сакре кьор и за дома, в който са живели и Пол Верлен и Хемингуей. Целият свят е в краката на поетите.
Дайте да си говорим сега за това – какво можем да направим заедно!
Така казах на милата дама, на тази кметица с малки очила, светло костюмче и светла коса, деликатно свежа по европейски. Ще кажете – пфу, какво подмазвачество, каква куртоазия. О, да, ще ме прощавате, но поетът е подмазвач и най-висш куртизан спрямо дамите, особено спрямо красивите! Той подвива коляно пред тях.
И кметицата се усмихна. Притесних се за миг - дали все пак (въпреки европейските ми и поетични пориви), аз няма да изглеждам на хубавата кметица като Някакъв Българин в оня Иван Вазовски, Алеко Константиновски и Елин Пелиновски смисъл – дребен, провинциален и битово-смешен в желанията си?
Дали кметицата с белия красив маникюр нямаше да си помисли, че съм дошъл за нещо да просителствам?
Да измоля някаква сумичка или някаква такава , българска и мизерна, облагичка?
О, кметице!
И аз, притеснен от това, че тя може да се усъмни в мен, да ме помисли за българин в лошия смисъл на думата, се разпалих.
И ѝ изнесох цяла лекция по Възраждане. По настоящото Възраждане, което аз смятам да се случи.
И наистина, (странно!), но тя възприе думите ми без насмешка.
Казах си: "Само преди седем години приповдигнатият ми стил и патосът в думите ми щяха да изглеждат адски нелепо. Но сега забелязах одобрение и може би – даже вълнение в очите на кметицата."
"И ще обиколим страната, рекламирайки – тя се усмихна, използвайки тая комерсиална дума – рекламирайки Долината! Нали?! Ще направите така, че чрез писателите да се заговори за Розовата долина! Нали?"
И аз се усмихнах – стана ми приятно, че тя иска да направи нещо не просто за културата, за Възраждането, ами мисли и за своя град. Да. Всичко, братя и сестрици, е лична работа! Всичко е лично! Колкото и да се правим, че не е така, всичко минава през личния ни интерес. Но – в най-благородния смисъл! За благородния човек въпрос на личен интерес е градът му да е красив. И животът около него да е красив! Това е личен интерес за благородните.
"Да, ще направим така, че от една страна в Казанлък да дойдат най-големите сегашни български писатели и да обиколят общините в Долината. А от друга страна, ще направим чрез литературата така, че Долината отново да стане достояние на цялата страна. Гордост на цялата страна, нали така?"
Така казах на кметицата и си стиснахме ръцете. И нейната ръка с френски маникюр беше мекичка, но всъщност и доста твърда. Поне така ми се стори.
И се разделихме с много добри чувства.
Странно, поет и власт – с добри чувства?! Това не намирисва ли на…
Прилича ли ви това, което прочетохте, на писание от социализма? Приповдигнато, фалшиво позитивно, пълно с тенденциозен оптимизъм? Разкриващо една изкуствена положителна перспектива към света? Мм?
Да, и на мен ми прилича. Но има една съществена разлика. Аз не получавам пари от властта, за да правя това Възраждане. Аз давам лични пари за него. Време и сили.
То е мой личен интерес!
Надявам се - и на кметицата!
Надявам се - и на вас!
Пишете на Калин Терзийски на edna@netinfo.bg.
