Всяка майка се старае да бъде добра. И да научи децата си да бъдат такива. Да изслушва. Разбира. Обяснява.
Да не вика, за да я чуват. Да бъде внимателна, а не нервна. Да прекарва повече време с децата си. Не само да провери домашните или да смени памперсите. Да разговарят! Да се забавляват заедно!
Да има винаги нещо за ядене. Колкото по-домашно приготвено, трудоемко, био, чисто и красиво поднесено по-добре.
Но понякога среща неразбиране… Уж не са толкова малки, а не искат да разберат. Сякаш целият свят се върти около тях. И е така! И нека да е така! Но понякога дребните битови нещица ви изнервят, нали?
Изгладените и чисти преди това дрешки се връщат озеленени с протъркани колене, събличат се наобратно, хвърлят се по средата на стаята и се забравят там. Е, не винаги.
Храната приготвяна с часове се превръща в игра за секунди. Пренася се извън чинията, на чистата покривка, а често и по пода. И сякаш това не е достатъчно, но малките крачета я потъпкват и разнасят по цялата къща, на най-невероятните места, включително в леглата и незнайно как под и зад тях.
И това е по-добрият вариант. Другият е изобщо да не я погледнат. „Това не мога да го ям“ и толкова. Преценява се по цвят, вид и количество.
Играчките. Хич не ми се иска да стигам до тях. Те се купуват сякаш, за да бъдат забравени, сритани, смесени до такава степен, че никога да не намериш каквото търсиш. Събиране. Подреждане. Сортиране. Да не задълбавам повече.
Всяка майка знае… И понякога иска да й влизат в положението. Както прави тя. Един път само „Благодаря“ върши работа, друг път обаче и ние имаме нужда от по-висока оценка и похвала. От подкрепа и помощ.
За какво започнах всичко това. Нямам чак толкова време да чета материали и книги за това как да бъда добра майка. В повечето случаи действам по интуиция. Търся съвет само, ако не знам дали съм права, или ако е свързан със здравето.
Но ще ви кажа какво направих скоро...
Реших го една вечер, когато всички се прибрахме от градинката до блока изморени. Уж беше късно, но денят не беше приключил и не даваше сигнали, че ще свърши скоро. Предстоеше вечеря, къпане, оправяне на стаите, приказка. И всичко това трябваше да се случи преди ориентировъчния ни час за лягане, който изглеждаше, че ще се превърне в цяла вечност.
И така. Накарах децата ми да си сменим ролите. Както аз често се поставям на тяхно място, за да ги разбера по-добре.
Направихме го още от вечерта. Нищо, че една нощ щяха да си легнат късно. Сменихме си ролите. Не, че исках аз да бъда детето, но реших те да оценят труда ми.
И така. До късно оправяха масата. Подреждаха сами стаите си и то както аз бих го направила. Оправяха легла. Прибираха играчки от банята и всички други места. Накрая малките ми хитреци ходеха демонстративно с последните играчки със затворени очички сякаш ще припаднат от умора.
На другия ден същото.
Заедно мислихме какво да сготвим. Да го купим, за да разберат, че не идва на готово. Да го приготвим. Да изгладим и подредим дрешките. Да обработим петната. Да прострем прането. Да приберем всичко от масата. И така сутрин, обед и вечер. Да измием чиниите заедно. После пак да приготвим нещо за ядене. Да почистим и подредим стаите… накрая не остана време за игра, въпреки че всичко това си беше една дълга, дълга игра. Най-вече, защото правихме нещата заедно.
Издържаха. Благодариха ми вместо да се разплачат от умора. Не, че преди не го бяха правили. Но някак си станаха по-осъзнати за всичко. И когато им кажа защо не искам да повтарям, ме разбират. Знаят, че времето на всеки човек е ценно. Особено, когато го пестиш, за да имаш повече хубави моменти заедно.
P.S: И все по-често чувам: „Мамо, от колко часа готвиш? Дано си струва времето…“ или „Мамо, как си се сетила, че това ми е любимото ядене…“ или „С какво да ти помогна?“ или най-хубавото: „Обичам те. Ти си най-добрата мама на света!“
Пишете на Светла Иванова на edna@netinfo.bg.
