Ще ме прости Ботев за заемката от едноименния памфлет. Явно след като ценностите ни вече не са тези, за които гинаха героите ни и заглавията ще отразяват случващото се в субкултурната среда на опошленото ни битие.

Преди много, много години, толкова много, че чак не ми е удобно да си спомням, познавах един човек. Прецизен, точен и принципен. С невероятен организаторски талант и още по-ярък финансов нюх. Много уроци взех от този човек. Някой от тях успях да приложа, други останаха на полето на теорията. Сигурно и на тях ще им дойде ред.

В многото години, които минаха от тогава, си дадох сметка, че не винаги експертизата ми ще се приема и зачита на нивото, нужно за да удовлетвори критериите ми. Тогава реших, че ще е добре да измисля различен подход. Дадох си сметка, че колкото повече давам, толкова повече нивото ми на професионализъм ще бъде оценено.

С незначителни разочароващи нюанси, очакванията ми бяха напълно оправдани. Този способ ми даде възможността да науча хората, с които съм работила в годините, че е нужно да се уважава труда на другия и, че от всеки, който застане на пътя ти може да научиш нещо.

Отклонявам се лирично, за да си припомня онзи едва разбираем и не особено комерсиален филм, в който двама мъже от различни раси и нации стават приятели, след като единия намерил другия полумъртъв, захвърлен в прегръдките на пустинята. На въпроса "Защо?", години по-късно спасителят отговорил: "Бог просто те постави на пътя ми. А щом Бог те е поставил на пътя ми, аз не мога да те подмина." 

Та така, Бог поставя на пътя ни хора и наш е изборът какво ще вземем от тях, също така и какво ще им дадем. Защо така разпиляно и лакътушейки се, вървя към основния въпрос? Защото Европата, към която така сърцераздирателно се стремим и се опитваме да атакуаваме ту чрез евровизия, ту чрез чалгомизия, всъщност изповядва определени ценности. И ако се опитаме дори за миг да вникнем в тях ще ни е много по-ясно и лесно да крачим право към парадния вход.

Една от тези ценности е уважението към труда на другия. Говорейки за професионалисти, се сещам за историята (можете да я прочетете тук, бел. ред.), която разтърси дигиталната общественост. Случката с любимия на сърцето и музикалните ми предпочитания Любо в някакъв съмнителен, столичен, музикален бар. Далеч съм от мисълта да изригвам социално, но пък и няма да си мълча професионално. Натискаме паузата за малко и разглеждаме подробностите.

Не, не сме се върнали в 95-та година – убедена съм. Добре си спомням какво имаше през 95-та година, или по-скоро много добре си спомням какво нямаше. Една от благините, които ги нямаше, бяха средствата. Не, че сега ги има, но артистите изпълнители, които виждаме във формати и медии, са добре финансово подплатени.

Това им дава възможност не само да подбират участията си, а и хората, с които работят. В неприятната ситуация, в която е изпаднал един от светлите примери за качествена българска музика, има един единствен проблем. И това не е публиката, контингента, невъзпитаните представители на женския или на мъжкия публицистичен образ, с характерни поп-фолко-мутренски нюанси. Проблемът се казва мениджмънт, или по-скоро липсата на такъв.

Нека наложим матрицата на професионализма върху неприятната ситуация, сполетяла любимия ни български изпълнител. Мениджър, ако не се лъжа, се нарича човекът, който се грижи за участията на артистите-изпълнители. Вероятно това е човекът, който познава много добре местата, където живата музикална проява е на почит, звукът на ниво, публиката – очаквана, а хонорарът приемлив. Сигурно Мениджър е човекът, който би трябвало да е в много добри отношения със стопаните на гореспоменатите места, както и да се е убедил с очите си, че когато гилдията гостува – получава точно това, което наистина ѝ се полага – уважение, почит и сърдечни аплодисменти.

Няма да коментирам изявата на голяма и уважавана българска звезда – два часа след полунощ. Нямам представа какви са мотивите на изпълнителя, съгласил се на подобен компромис. Връщам се на мениджъра. Вероятно същият е човекът, който би трябвало да е подписал договор с гореспоменатите стопани, по силата на който да е взел авансово част от сумата и да е договорил съответните неустойки, както и куп други условности от трудовата характеристика на отговорника.

Вероятно в някои страни го наричат личен асистент или специалист по комуникации. Каквато и да е абривиатурата на професионалния му етикет, ако си беше на мястото и нивото - нищо от неприятната ситуация, свързана с ужасния, така или иначе нощен живот в столицата, нямаше да се случи.

Чувам вече хора на сърдитите да цитира веднага поне три мениджърски фирми, които съдират изпълнителите с чудовищни проценти или обективно подчертават липсата на подготвени кадри.

Ето това е голямата ни разлика с европейския инстинкт. Когато там няма нещо, което се случва изключително рядко – просто запрятат ръкави и си го създават. Отглеждат си го, обучават го, пращат го някъде да се учи, насърчават го и му плащат добре, дъражт се с него мило и го подкрепят по пътя на израстването му. Простичко е, защото подрастващите, които идват след него, вероятно много ще им се прииска да последват примера му.

И тогава ще настъпи такъв живот, ехей, че само си викам дано, дано, дано... Да не говорим, че като се замисля от близкото минало ще изплуват поне три имена на опитни професионалисти, които имат какво да кажат по въпроса и то на български.

Никой от нас не може да знае всичко, но съм сигурна, че познава поне двама души, към които може да се обърне. Има и друг информационен източник, различен от ЕЖК (една жена ми каза). В ерата на дигиталните комуникации, информацията е достъпна за всекиго!

Тъгувам много за случилото се – както по отношение на Любо, така и заради девалвиралите ни ценности. Но докато всеки не се захване да прави най-доброто, на което е способен, там където се намира – ще ни унижават, обиждат и заплашват. Това е!

Пишете на Ива Екимова на edna@netinfo.bg.