"В търсене": честно казано този сериал не ми харесва. Добре, де не съм го и гледал, но съм сигурен, че няма да ми хареса. Ама съм луд по името му - "В търсене". Има нещо в него. И ми хрумна да напълня с обем това заглавие.
Да сложим темата с търсенето на масата. Изведнъж си изгубваш ключа за колата. Или за дома. Бе, братче, тука беше, бе. Преди малко го гледах тука. И започваш трескаво търсене на ключа.
Пробваш в панерчето със сметките и другите неща, пробваш на масата, пробваш пак в панерчето, опипваш себе си с надеждата да напипаш издутината на ключа в някои от джобовете си.
В един момент това търсене добива леко истеричен характер. Но само си помисли за секунда къде търсиш. На едни и същи места и на нелогични места, като джобове на якето, които не си носила от два-три дни. И не го намираш. Изведнъж ключът просто се появява някъде. Където си го търсела.
Нима в тоя живот не губим адски много време в търсене. Най-вече на някакъв ключ, който знаем, че би трябвало да ни отключи нещо. Нали е ключ. Все ще ни отключи някоя врата, или някое сърце.
Никога, когато съм търсел нещо трескаво и отчаяно, не съм го намирал.
Даже имам чувството, че Господ, ми се подиграва. Залива се от смях от начина, по който изглеждам – истерично и втурачено въртя в кръг. Сигурно с повечето хора е така. Сигурно и с теб.
Обикновено това, което търсиш, трябва и то да те търси. Трябва да е двупосочно. Ако не става дума за ключа, де.
И тогава ще те намери. Мен винаги ме е намирало. Точно това, което е трябвало да намеря.
Така намерих НЕЯ. Просто спрях да търся. Преди това беше истерия, истерия, тръшкане, искам любов, искам разбиране, искам съвместимост... Всеки ги иска тия неща. И се почувствах като нареден на опашка. Не, мерси. Аз и за банани не се редя на опашка, камо ли за личното си щастие. И просто се махнах от тази опашка и спрях да търся. И ТЯ ме намери.
Хората бъркат с усилията. Влагат много в търсенето и малко, когато намерят. После пак започват да търсят, търсят, търсят, намират, спират с усилията и след няколко месеца пак са на пазара. В търсене.
Грешно насочени усилия.
Скоро разбрах, какво всъщност означават законите на Мърфи.
Досега си мислех, че ако има да ти се случва някоя гадост, то задължително ще ти се случи по-голяма гадост, от това, което очакваш. Не било съвсем така. Законите на Мърфи казват, че каквото трябва да стане, ще стане. Хубаво или лошо. Просто ще стане.
Само си помисли. Какво правиш когато търсиш? Първо, кога започваш да търсиш? Когато си слаба, когато си в безтегловност, когато си отчаяна. Тогава търсиш. Рядко се намира нещо хубаво при тези обстоятелства. Само изглеждаш оголена, лесна, ранима и хиперболизираща качествата на това, което си открила. Задоволяваш се с това, което си намерила, защото друго няма.
Животът прави разлика между задоволяваща се и щастлива. Да знаеш.
Какво ти казвам. Да спреш да търсиш? Да спрем да търсим? Не. Който спре да търси – умира.
Знам за себе си. Истински ценните неща, не съм ги намирал, когато отчаяно търся. Те ме намираха. Ама аз не ги изпускам.
Значи, поеми дълбоко въздух и заживей в мир със себе си. После си отвори очите.
И се остави да те намерят. И не се изпускай, когато те намерят.
Прочетете още от Симо Колев в Edna.bg:
Смотаните кавалери на новото време
Пишете на Симеон Колев на edna@netinfo.bg.
