Слушах наскоро папата, който се обърна към младите с думите - "Щастието не е приложение, което можеш да свалиш на телефона си”. Величествен цитат.
Каза го на някаква младежка инициатива, но думите му наляха мисловно масло в мозъка ми за нещо, което отдавна предъвквам и сега успях да го формулрам криво-ляво.
За фейсбук, без който не мога. Верно ли не мога?
Ми, много ясно. Той за това е направен толкова гениално. Предлага един цял свят, в който всичко е по-лесно. Без усилия. Постваш, лайкваш, коментираш, живееш, демонстрираш, не демонстрираш, гледаш, влизаш когато си поискаш и излизаш с когото си поискаш.
“Безплатно е и винаги ще бъде”.
И тук е драмата. Драма... Сега пък се сетих за Шекспир. 400 години след смъртта му си припомням драмата “Ромео и Жулиета”, където аптекаря подава на Ромео шишенце отрова с думите – “Една капка ще те излекува, две ще те убият.” Оня го взима и му дава пари с думите – “Вземи, аз ти давам по-голяма отрова”. Пак драма.
Ние забравихме капкомера в отношенията ни с фейсбук и вече го приемаме на глътки. Големи глътки. И пак си жадна.
Това е драмата. Че ние не сме руснаци, а фейсът не е водка.
Какво правиш? Гледаш толкова много усмихнати хора, усмихнати хора, усмихнати хора и си казваш, че твоя живот е безвкусен и обикновен, понякога груб на фона на толкова много усмихнати хора, на които животът им е също толкова безвкусен и обикновен, понякога груб, като твоя, ама като гледат толкова много усмихнати хора във фейса...
Все за една снимка ще си насилиш. И ти, естествено, се усмихваш неестествено, защото няма как да покажеш във фейса истинския си живот - безвкусен и обикновен, понякога груб.
Ебаси играта на думи.
Губи време. Носи стрес. Отваряш фейсбук и какво виждаш – всеки ден по няколко души имат рожден ден. Не ги познаваш, ама тази информация ангажира вниманието ти. Имаш десетки римайндъри за неща, които не знаеш, дали си струват. Проверяваш ги – не си струват. Ама са ангажирали вниманието ти. Все някой те дърпа за нещо. Все някой има нужда от помощ.
Не можеш да помогнеш на всички. Все някой те тагва някъде, искаш или не искаш. Най-вече не искаш. Все някой ти иска приятелство. Ок – Иван Иванов – познаваш го от гимназията. Виждаш му снимката. Не се е променил. Ама Владимир Цеков, кой по дяволите беше и защо профилната му снимка е пица на парче?
Преял е с пица или просто има пицария в Студентски град? Информацията те залива. За да не я изпуснеш, започваш да я прочиташ по диагонал. Не се задълбочаваш, за да прочетеш повече. Не се задълбочаваш. Стоиш на повърхността. Правилно, при толкова информация, ако се задълбочиш ще се удавиш. Като вълна е. Като море е. Като океан е. По-добре да останеш на повърхността. На повърхността си спасена. Но си на повърхността.
Ебаси играта на думи.
Фейсбук те води да водиш живот, в който те водят. Ти не менажираш нищо. Постваш и ставаш зависима от лайковете. Ставаш дребнава в коментарите, чакаш. Вечер у вас не се чува нищо. Не. Чува се. Звукът на неизбежността.
Чува се звукът от идващи съобщения, звукът от онлайн дейност. Само ми липса и един принтер...
С кой си? Къде си?
Аз прибрах фейсбук в бутилката и извадих капкомера.
Фесйбук – само сутрин. Понякога на гладно. Но най-често след закуска. Помага ми в работата. Безкрайно много. После – чао!
Някой имал да ми казва нещо важно. Колко важно па има да ми казва някой, когото не познавам? Чао. Покана за приятелство без снимка? Не, мерси. Ходи се снимай и после. Някой, когото не познавам и не ми говори нищо – покана за приятелство ? Не, мерси. Нямам ресурс и за теб.
Покана за....стоп ! За каквото и да е – отговорът е не. Изпускам нещо много интересно? Сигурно. Няма да е нито първото, нито последното. Нямам капацитет за всички интересни неща на света. Симо, това е грубо ! Сигурно, но и аз никога не съм казвал, че не съм груб. Вечер фейсбук ? Ти, сериозно ли?
Утре сутрин. На гладно. Но най-често след закуска.
Прочетете още от Симо Колев в Edna.bg:
Така намерих нея. Просто спрях да търся
Пишете на Симеон Колев на edna@netinfo.bg.
