Гледам линията на дивите цветя и тези на хибридните. Дивите в градинката ми пребъдват, а хибридните растат една-две години и изчезват. Чета и историята на Фрида Кало и си мисля… За парада и за същността. За витрината и човека зад нея.

Фрида – художничката, блъсната от трамвай и от любовта на Диего Ривера. Жената с едната вежда, която рисува болката си в автопортрети. Хром крак, увреден гръбнак, никакво обещание за раждане, но пристрастена към живота.

В тефтерчето ѝ пише: „Имай смелостта да живееш, защото да умре може всеки“. Зад ярките букети по главата и мексиканските ѝ дълги поли и бродирани блузи се крие страдащо от болка тяло и страстно желание за любов. Сексуалността ѝ е разголвала гърдите върху блузата ѝ, за да правят любов с Диегито по всяко време, лесно и диво. Природна луковица, нехибридизирана, не изглежда добре на снимките, не обещава плод, не се епилира. Но – диво красива.

Фрида е цъфтяла в любовта и страданието си. Рисувала е, останала е, обичана е. Дългокраките и равнокраките, тези с пълните бюстове са минавали през леглото на мъжа й в дълга бройка и без много спомени. Макар и с екстаз.

Докато си чета книгата, минава разговор за това, че силиконът излиза от мода. Вече не било актуално да си като чалга певиците, с еднакви гръдни обиколки и устнички, целунали ютия. Вече не било актуално да си жена-фасада, която събира очите с деколте и обещаваща цупка. Даже не било актуално да се подарява силиконов бюст на бала. Е, мода ли беше?

Или страх. Страх от това, че няма да ни обичат, защото няма да ни харесат. А харесването минавало през линиите на магазинен идеал, в който има „повече“. Повече по бюста, повече в косата, повече по миглите и в скулите. Обработваме снимките си с фотошоп, филтрираме ги за Инстаграм и ето – рекламна визитка за мене си. По лайковете ще познаем как сме се справили и актуални ли сме още.

А зад тази фасада често има едно уплашено момиче на неопределена възраст, което се страхува, че нещо не пълни очите, че нещо виси, че нещо не стърчи. Че е самотно и необичано. И сами си създаваме комплексите, които избиваме с поправки.

Мисля си за истински известните жени, дори носителките на Оскари, които рязко се разминават с чалга-модела. Кийра Найтли е много красива жена с много малък бюст и най-вече талантлива актриса, която не си е „посегнала“. Мерил Стрийп, Жулиет Бинош, Скарлет Йохансон, Пенелопе Крус – коя от тях е загубила връзката с автентичния си образ? Да не говорим за Маргьорит Дюрас и безобразно младия ѝ любовник в заника на живота ѝ, за когото тя е била магьосницата на думите.

Магията е някъде дълбоко в същността ни на жени. Там няма възраст, няма правилни, а истински извивки, там сме ние. Там, където толкова много сме ние, че и любовта ще бъде много нашата. Страданието също. Но няма да го прикриваме пред парадни снимки с вълнуващи линии, докато погледът крещи уплашен и самотен.

Това, което може да ни изпълни отвън, идва отвътре.

Опаковката се харесва за малко – в магазина. Тя продава, после се хвърля и отиваш до същността. Тя е вкусната, пристрастяващата, цъфтящата с години. Диво.

Защо ли си купувам от пазарите кривите краставички, нашите ябълки и доматите от градините, по които има петънца? Защото имат вкус, а не опаковка. Не са еднакви и нямат етикети.

Пишете на Ива Дойчинова на edna@netinfocompany.bg.