Една мила и симпатична дама, моя приятелка в какофоничния и зашеметяващ океан-супа със суетни крутони, наречен "Фейсбук", тия дни ми написа съобщение. То беше следното:

"Тооолкова зает! Със себе си? А аз имам време и за теб. Междувременно изникна един въпрос. Като оставим настрана суетата, искам да ми споделиш защо искаш да те четат. Честно... и въпросът не е спешен."

И когато видях това съобщение, аз се поспрях. Тоест – не се хвърлих да отговарям наперено и механично, кухо и банално. Ами се замислих. И след половин час мислене (което всъщност е само върхът на айсберга на един цял живот-мислене), аз ѝ написах така:

Здравей. Защо искам да ме четат? Добър въпрос…

Ами, ето някои от безбройните причини:

За да ме харесват, за да се сближим с най-умните и добрите сред четящите; за да се намерят сред четящите такива, които да са толкова близки до моята мисъл, че да станем приятели.

За да кажа нещата, които бушуват в мен или тлеят в мен и смятам за толкова важни, че ако останат там, светът ще преживее ужасна загуба (това си е мое детско чувство - че светът без моите прозрения ще остане по-беден и глупав свят - и се смея на това чувство, но си го пазя); за да печеля пари, защото единственото, с което - оказа се, мога да печеля пари, е писането.

А имам нужда от пари не за да си купувам телевизори и коли - аз съм беден човек, а просто за храна. Храна.

Да ме четат и красивите момичета, защото техните красиви и развълнувани погледи с ъгъла на окото ме вълнуват и мен, и то много. Вълнуват ме и ми дават голямо вдъхновение - не просто за още писане, а за живот. И това аз не намирам за срамно или недостойно, а напротив - за най-прекрасното нещо. Вълнение от живия живот.

Искам да ме четат, много хора да ме четат, за да стигна именно до най-добрите сърца. Най-мъдрите и разбиращите. За да разберат те написаното и то да ги вдъхнови; а от това аз да имам стимул за още писане. Защото смятам, че нехаресаните от никого писания са нещо много, много тъжно. Не непотребно. И те са потребни на Небето. Но са нещо много тъжно и самотно.

Пиша също така, защото това е съвършено удоволствие - подобно на свиренето (което не познавам, но съм чувал, че е такова) на пътешестването и на рисуването - което е истинската ми, най-стара и велика страст.

И освен това - искам да четат книгите ми, защото искам с тях, ако е възможно, а аз знам, че е възможно, да правя хората поне малко по-добри и щастливи.

Щастлив не значи самодоволен. А означава осъзнат. И така нататък...

Пишете на Калин Терзийски на edna@netinfo.bg.