Излязох. Зад гърба ми се затвори тeжката метална врата. Току-що боядисана, сива и скучна.

"Лепенето на стикери и обяви е забранено" се набива пред погледа ми. Добре, сякаш ми пука. И без това нямам какво да залепя, още по-малко да обявявам.

Часът е 6:45 в зимното утро на трети декември. Това е часът, в който един симпатичен, начетен и спокоен старец отваря малката будка на гърба на трафопоста... Хм – колко стари думи.

Дали 12-годишната ми дъщеря знае значението им, и колко от тях могат да паснат на мол понятията, чрез които общуваме днес?

В мислите си се връщам пред будката зад трафопоста. Той смята бързо, подава вестниците и списанията, пожелава "Приятен ден" и предлага връзка магданоз от домашната градина. Винаги ме кара да се усмихвам.

В това мразовито утро обаче, всичко изглеждаше различно. Местното копие на Карло Колоди бе там, но зад гърба му надничаше разплакано хлапе, което виждах само аз. Следите от опита да изтрие сълзите си с похабената от игри блуза подсказваха, че потокът на разочарованието ще рукне отново. Раздърпаните ръкави издаваха произход от няколко поколения назад, когато каки и батковци са израствали същите дрехи. На хлапето не му пукаше. В очите му напираха сълзи, нови вълни на тъга по загубените мечти и надежди. Сякаш поредното писмо до Дядо Коледа просто се бе загубило в зимната виелица.

Вглеждам се в тъмните и тъжни очи и искрицата, която се топи под натиска на битовото ежедневие, ми изглежда някак позната.

В малката ръчичка, доскоро попивала сълзите, виждам собствения си отпечатък. Не е ли това моето вдъхновение? 

Обидено, то ми обръща гръб. Всичките ми детски мечти сърдито тропат с краче, огорчени от това, че пораснах. Изоставени, бършат сълзите си и очакват окончателното ми решение. Вярват, че ще се върна.

Вярват, че там, някъде в сърцето ми, танцува онази хулиганка, която още играе на ластик и ръбче, която не иска да порасне и не спира да мечтае.

Вярват, че след като хлопне скучната сива врата, ще подскоча и ще прегърна вдъхновението си, което поклаща развързаните си обувки на пейката в градинката.

Моето детско вдъхновение се усмихва тъжно, помахва с ръка и ми пожелава щастлив живот. Живот, в които не то, а аз да не порасна. Защото не аз, а то пише развълнуваните стихове и реди незабравимите преживявания по белите листа на нашето житие.

Пишете на Ива Екимова на edna@netinfo.bg.