Калин Терзийски
Започвам да пиша роман. За пореден път. За пети, всъщност. Това е положението. И положението е добро.
Понякога чувам много силни и вълнуващи думи. Винаги съм смятал, че думите са важно нещо, донякъде важно нещо, но социалистическото ми възпитание ме научи, че наистина важни са делата, делата и пак делата и ми трябваше доста време да започна – сам и с помощта на велики хора като Вонегът и Достоевски - да си доказвам, че май са важни думите, думите, думите…
Та понякога чувам думи, които ми дават чудесно доказателство именно за това – че важни са думите; че те строят света, че те го правят Свят, а не нещо, което Е, но няма име и затова не знаем какво Е…
…те обръщат света, те украсяват света и загрозяват света, те придават смисъл и те лишават от смисъл…
Те са в началото и в края и както каза моя приятел Тома Марков по време на разговор с едни хлапета „...ако не вярвате, че думите са важни – опитайте се да си поръчате двойно уиски без думи. Трудно е.“
Та веднъж чух едни такива думи – даващи силен крепителен стълб за душата; казваше ги гласът зад кадър във филм на Уди Алън. И те още в тоя момент ми дариха чудна сила (но си ги държа за моменти са униние и до днес).
Ето такива думи:
…И той започна да пише, и писането спаси живота му отново, както го беше спасявало неведнъж до сега.
И аз започвам да пиша роман.
О, как искам да ви разкажа…
Как искам да ви разкажа какво особено чувство е това! Как искам да го сравня с чувството при започване на първия, на втория, на третия, на четвъртия. С чувството от собственото ми раждане и с чувството от раждането на дъщеря ми…Но това е тема за цял друг роман!
Всъщност – сега ще ви издам една тайна: Само способността ни да оценяваме и да се вълнуваме прави живота смислен.
Нещата нямат никаква стойност – повярвайте ми – не бъдете коне с капаци! Нещата сами по себе си – без оценяващо човешко око – не струват нищо! Никога не са стрували нищо!
Мона Лиза на Леонардо да Винчи и самият Леонардо да Винчи, и селото Винчи, и книгата на Дан Браун за кода на да Винчи, и всичкото вкиснато кианти в кръчмата на село Винчи - не струват пет пари! Ако няма човек, който да ги оцени!
Ницше казва: човек се зове човек, защото е оценител.
Ако аз ви накарам да оцените моето вълнение – и ви накарам да му дадете висока цена – значи аз съм майстор! Писателят е майстор в това - да накара хората да оценят високо една история, която сама по себе си не струва нищо.
Тираджиите обикалят света по десет пъти на година. Но най-честите им разкази са за спукана гума в Персеполис в Иран, за изтъркани накладки до Тадж Махал. Не омаловажавам ни един разказ на тираджия. Но не всички сред тях са Омари Хайамовци. Нито пък Лангусти Хайамовци.
Майсторът на словото прави разходка до магазина за алкохол в квартала си. И после ни разказва това малко пътешествие в история, която ние оценяваме като най-вълнуващата в света! О, да. Думите, думите, думите.
Спасителни са те! Но не само.
Картината на Джаксън Полък №5 прилича на мукава, използвана от бояджия, за да предпази пода от накапване. Тя беше продадена през 2006-та за 140 милиона долара. Погледнете ей така – от игриво любопитство – да я видите в Гугъл. Ще се усмихнете. Някои от вас – злобно. Подиграват ни се! - ще кажат някои от вас.
Мхм, но не е точно така. Ще кажа аз. Това не е подигравка. Това е триумф на способността на човека да оценява. Както той иска. Както той може.
Започвам да пиша роман. И не ми трябва сюжет, не ми трябва хитра и добре скроена дрешка-лъжа за моите думи. Просто ще описвам живота, такъв, какъвто съм го живял в многото години…тоя проточил се като черво на прегазен охлюв живот…просто ще пиша и ще описвам всичко, всичко. И ще е роман именно за писането. За това – защо се пише, как се пише, къде се пише, кога се пише, от кого се пише, какво ми се е случвало, докато пиша…Защото – колкото и странно да е, докато пише, човек яде, пие, диша, спи с много (хубави или грозни) жени или понякога – до изстиващи трупове (на дядо си, в самотна приземна стаичка, на село, преди погребението); тича след автобуси и влакове, лежи на пода в унес, гледа пчела, която върви по стъклото, пее си тихо, хърка шумно от кръвта в гърлото, умира…
Човек, честният пишещ човек, пише, както живее! Пише така, както диша, както спи, както мисли, както чувства, както пълни стомаха си и както пълни тоалетната, както създава децата си, както изважда сърцето си и го поднася на малък сребърен поднос, заедно с малко пудра захар – за всички, които го пожелаха!
Започвам да пиша роман и знам, че словото, което се споделя, има силата на водопад, силата на земетресение; то е по-благодатно от дъжд в пустинята, по-страшно от хладна ръка, докосващо те по крака в тъмна дълбока вода; словото е спасение и писането отново ще спаси и мен…
И тези, които имат щастието да са узнали вече, че само тяхната душа прави света смислен. Защото умеят да правят нещата ценни. Чрез оценяване.
Романът има име. То е “Разкажи ми нещо”.
И ще бъде дълъг 348 страници. Шегувам се, естествено.
Прочети още от Калин Терзийски:
• Една гневна забележка към света
Пишете на Калин Терзийски на edna@netinfo.bg.
