Срещам се понякога с един бизнесмен. Естествено, той е измислен. В главата ми е.

Той е обобщен образ. Взел е от този крак, от онзи – нос, от трети – душа.

Съшил съм го, както доктор Франкенщайн е съшил от части, които са му харесали, своето любимо чудовище.

Направил съм го, за да има с кого да споря.

Друг подобен архетип в главата ми е образът на консервативната бабичка Морал. Тя е с кок (пълен с остригани момчешки коси) с брадавица на мазното лице и с ножица за кастриране на всеки, който иска да е свободен с душата и с члена си.

Имам си и други обобщени образи в главата, за да има с кого да се гълча и да обсъждам света в студените зимни вечери, в прохладните летни нощи.

Бизнесменът понякога ме кани да работя за него. Ето, и сега така. Последните седмици – покрай празника на словото.

Че пука ли му на бизнесмена за словото и за неговия празник? Чудя се аз. Но се чудя само миг и след това се разсмивам гръмко.

Че как да не му пука, Бога ми, как?! Та на него най, най, най-много в целия свят му пука за празника на словото и за всеки друг такъв празник! Защото най-любимият инструмент на бизнесмена е демагогията. Той е и малко политик. И за него всеки празник е един чудесен повод за демагогия!

Та как да не е важно свещеното слово и неговият празник за господин бизнесмена!? Плясвам се аз по бедрата и се кикотя като погъделичкан с нож – та нали той само чака един такъв празник! Та да поведе хорото! Да изпъчи червената си гушка като същински славей песнопоец!

Да разпери кротката си паунска опашчица, да отпусне крила като токуващ глухар…И да се разлеят от човката му мазни, доволни, нахранени с блажен патриотизъм и фалшива хвалебствена попара слова! О, да! За словото, за духовността и за родината. Леят се слова от човката на бизнесмена, той краснославослови, защото му е мило. И изгодно. Той така пее.

Така си създава и прилично лице в обществото. Тоест – печели.

Когато го поканят във властта или поне при нея в хамама – да се поусуче и да понамаже перата си – той вече ще има изградено лице на безукорен патриот и радетел. Радетел, радетел, да…За род и родина, за словото, за стомаха си и дебелите си черва. Радетел – така ще го наричат. И благодетел.

И патриот и буден човек на духовността. Даже може да му дадат и звание като на учен.

Той обича словото и затова изнася слова на всякакви коктейли. Коктейл (той не знае това) значи „петльова опашка“. За него словото не е форми, изпълнени със смисъл, а блажни билети за намъкване тук и там.

Та напоследък бизнесменът ми се обажда да иска от мен да работя за него. Аз не съм като него. Не съм човек на словото. Аз съм драскач, аз съм писател, аз съм човек, който си изкарва парите с писане. Работник. Човек на словото, на родината, на духовността и на други такива неща с главна буква – помнете добре – може да бъде само някой с достатъчно власт и достатъчно запаси от подкожна наглост. Този, който говори за словото по места, където една чиния струва колкото моя живот. Той може да си позволи да е човек на словото и духовността. Те са сестри – курви и ходят при тия с парите.

И аз казвам на бизнесмена в мислите си:

- А мога ли да попитам дали ще има заплащане…и какво ще е то?
- Естествено, ще се разберем за това… -  казва той и се усмихва нежно.
- А кога? – питам сухо аз.
- Ще поговорим… -  усмихва се повторно той.
- Аз все пак… - казвам и преглъщам. Бих го убил. Но времената не са такива. Няма да ме разберат.
- Ще уговорим всичко, когато започнем…- приятно гали той един празен бял лист. Празнотата е съвършенство – би казал Буда.

- Какво имате предвид с това „Когато започнем“? – питам и потрепервам. Сто поколения бунтовници тропат с канчета по решетката на душата ми.
- Ами…като имаме продукт, като го реализираме… - присвива приятно рамене той. Все едно аз съм досадно дете и не разбирам от сериозните неща.

- А аз дотогава просто така ли…ще работя? Колко? Един месец? Половин година? Реализиране е доста… относителна дума…
- Няма пари – усмихва се бизнесменът и притваря очи. Няма пари е мантрата на всички мошеници в наше време. Няма пари, казват те и не плащат за свършената им работа. След това ги виждаш на снимка на първа страница на мръсен вестник да пият сок от нещо скъпо на някой порочен остров.

- За всичко има пари…- казвам аз и стисвам зъби, кокалчетата на пръстите ми побеляват – ето тук - гледам си купил три телевизора в тоя кабинет. Всеки струва, колкото би ми дал за два месеца. А и цялата сграда в тоя кабинет, разбрах, си купил. Не ги ли плати? Апропо, как си купуваш неща в магазина? Като кажеш на продавачката: Като реализирам печалба, ще ви дам дължимата сума?

- Това е съвсем друго нещо…- усмихва се той и е толкова отегчен. И на мен ми хрумва, че ако продължа, мога да го убия именно с отегчение. Какъв е тоя мухльо, дето и той иска пари? – въздиша наум бизнесменът - драскач нещастен, протягащ ръка за пари, подобно на всички други бедни нещастници. Хмм, мислех го за по-висока класа – така си казва бизнесменът за мен. И чак видимо потреперва от досада. А аз разбирам, че въпросът ми за купуването в магазина е нелеп. Зaщото той едва ли някога, от младостта си насам, е ходил сам да купува нещо в магазин. Има си слуги за тая работа.

- Знаеш ли – продължавам аз и се смея отвътре, защото все пак аз ще бъда победител в тоя разговор. Всеки разговор е битка, да знаете – сега е празник (нали се сещаш, ха-ха) на писмеността. А ти точно на него показваш какво отношение имаш. Показваш си отношението към един човек, който я твори, който я поддържа жива. Мотаеш ме с празни приказки и ми показваш, че аз съм някакво нищожество, нали така, че аз съм последната ти грижа. Искаш да ти свърша работа, да пиша разни неща за теб, но нали съм бедна и мижава работническа сянка – хич и не ти минава през ума, че е редно да ми платиш. Е да – ще ми платиш, когато всичко друго е уредено. Нали съм човек на духовното, викаш си и се смееш – та сега пък и пари. И разни материални неща да ми се дават! Не е редно, обидно е… и може да почака! Хората на словото да чакат. Сега това пък да не е бизнес? То аз – викаш си – като правя сделки за милиони и пак бавя парите по месец и даже половин година, а пък за някакви мизерни стотинки. Я, стига! Писателите ние ги уважаваме – викаш си – но защо са им пари? Чак е неприлично да искат и да им се дават! Така повреждат чистия лик на духовното! – така си викаш ти, знам.

- Хм – усмихва се бизнесменът.
- Но ще ти кажа – продължавам - Аз мога да напиша за теб такива неща, че образът ти да смърди с години! Разбираш ли, човече? Аз съм магьосник. И моите думи, и моите клетви остават във времето. И каквото напиша аз – ще стои. И както те опиша аз – така ще те знаят хората във времената. Казвам ти - да знаеш. Моята привидна слабост е твърде привидна. Моето слово, за което ти пет пари не даваш, е атомна бомба с ужасен закъснител! Знай това и си мисли…

- Много нагли станахте вие…- усмихва се бизнесменът в съзнанието ми и си личи, че и той би ме убил. Но не иска да ми прави услуга. Знае, че ако ме убие, ще направи услуга на името ми.
- Нагли станахме. За разлика от вас. Вие станахте скромни и смирени. - усмихвам се аз и рисувам на белия празен лист малък кръст.
- Не очаквах такава наглост…- шепне бизнесменът.
- И да ти кажа само – ставам аз – на мое име ще има улици след време. А на твое няма да има кръстен и клозет.
- Откъде знаеш, нахални господине? – изправя се и бизнесменът.
- Защото знам как работя аз и знам как работиш ти. А ти знаеш ли? – питам аз и си тръгвам. А по стълбите буен и гръмотевичен смях се излива от гърлото ми.

По повод празника.

Пишете на Калин Терзийски на edna@netinfo.bg.