Един приятел...

Да, аз преди време писах за него в някое списание или вестник... Но, както и да е. Един приятел, който преди години разви рядко и доста зловещо заболяване, сега пак ми писа. На към четиридесет главата на бедрената му кост престанала да се храни и умряла. И ставата престанала да е става.

Превърнала се в локва от страдание. Това се нарича на медицински език асептична некроза на главата на бедрената кост. Може по-просто да се опише като масивен инфаркт на главната артерия, която храни тази част от тялото. Моят приятел го описа още по-просто: "Там вече нема никой, бате. И много боли."

Та така. Защо ми писа сега той? Първият път, когато ми писа, беше със странното предложение да ми помогне в инициативите в помощ на хора в неравностойно положение. Той, сакатият, ми се обаждаше не да ми иска помощ, а да ми предложи своята!

Ех, казах си, ако има повече такива българи – съвсем няма да е зле, нали така?

Защото аз май друго не виждам, освен хора, които все искат нещо и все очакват нещо да им бъде дадено.

Да им бъде дадено: от други хора, от държавата, от институциите, от обществото, от съдбата и от провидението! Чакат.

Ние сме някаква огромна опашка за помощи... така ми се струва понякога. Самата държава пък чака помощи от големия брат ЕС. Чака.

Знам, че не съм съвсем прав и че много от тия, които работят като дяволи и помагат на мнозина, ще се обидят. Но понякога... понякога наистина ми се струва, че стоя до шибаната опашка за помощи и тя се казва България.

И ми се ще да изкрещя: "Докато не се хванете да изработите собствения си живот , а чакате помощи, никога нищо хубаво няма да видите!"

Така ми се ще да извикам. Но ми е мъчно за хората и не викам. Но пък и викам понякога. За спящите трябва силен и ясен вик. Малко над бариерата на болката.

Да. Моят приятел този път обаче ми се обади по друг повод. Този път и той закъсал така, че нямало как да не изохка. Той, свикналият на чудовищни болки, сега изохка от нещо съвсем обичайно. Обичайно за нас, чакащите на опашката. Боже, замислих се – той...

Той наистина нямаше как да не чака на опашка! Той не беше от тия, които просто не са се сетили, че трябва да се стегнат и да се оправят сами, вместо да чакат някой друг да реши живота им. Той наистина нямаше друг избор. Беше и е пенсионер първа група, движи се с две патерици и просто... няма как!

И ето какво станало. Ето я причината за неговото изохкване. Трябвало да се яви на ТЕЛК. Знаете ли какво е това? Знаете, естествено. Ние сме страна на ТЕЛК-овете. За мой ужас.

И се явил. Така трябва да прави на всеки три години. Защото, както той сам се изрази, можело пък изневиделица да му порасне нова става и нов крак, на мястото на умрелия и така – като чудодейно оздравее – вече да не заслужава нищожната си пенсия. Така. Той се явил. Но докато чакал да излезе новото решение на комисията, просто му спряли пенсията. Такава била процедурата.

Процедурата...

Докато няма ново решение, той няма право на пари. А тези пари, всички знаем, стигат само за малко хляб и малко сол. Нищо друго.

Няма запаси. Няма килери с шунка и пити кашкавал, братчета мои. Няма забравени пликове с по двеста лева за черни дни тук и там из къщата. Тия сънища са сънища на имотните хора. Моят приятел без бедрена става не е от тях. А хорицата, мили и мизерни от администрацията, явно са го объркали... явно са объркали всички подобни на него с някой друг.

С някой, който безгрижно може да изкара месец, че и два и три – просто ей така – от струпаните запаси!

Администрацията, братчета мои. Какво да ви кажа?

Я, ти, Администрацио, отиди и поживей в сърцето на тоя куц човек, да усетиш какъв мрачен гняв и тревога препускат там! Как крещи тоя въпрос: "Е, как ще живея сега?"

"Как ще живея сега?" – така се питал приятелят ми.

И си казвал: "Е, аз имам приятели, слава Богу! Ще помогнат... Ами тия, които нямат? Ами ако аз, Боже опази, нямах приятели?"

По дяволите.

И сега. Какво мога да кажа аз, писателят, по този въпрос?

Мога да кажа две неща, за две неща се сещам:

Първо – да призова, да помоля, да изискам от всички тия чудни хора, изкарващи паричките си държавни из всевъзможните канцеларии:

"Хора, мислете за хората! Имайте човечност! Забравете тая грозна представа, че сте просто бездушни частички от един бездушен механизъм!"

Припомнете си състраданието! Свещеното състрадание! Върнете състраданието и загрижеността в сърцата си! Само това е шансът ви да имате смислен живот! Само това на всички нас е шансът за смислен живот! Чрез доброта, човещина и състрадание! Човекът никога не казва: "Така е по закон, така е по устав, така е по разписание!" Той казва: "Това е мой брат, това е страдащ човек – няма да мога да заспя, докато не му помогна!"

Да.

И второто, което искам да кажа, е това: "Да не чакаме Администрацията, политическата система, властниците и другите да се поправят. А да започнем голямото поправяне от себе си."

Това викам аз: "Да се измъкнем от грамадната опашка за помощи и всеки да се захваща да прави от себе си чудесен човек. Това е задачата. Днес."

Пишете на Калин Терзийски на edna@netinfo.bg.