Катето Евро
Планински върхове до небето, сини язовири, прохлада и слънце. Това са българските Родопи. Красота, която трудно може да се опише, защото е красота, която трябва да видиш с очите си.
Попътувах тези дни с приятели. Решихме да предприемем това пътуване спонтанно, както всъщност ни е присъщо. Желанието да се махнем за малко от София надделя като детски порив. Искахме да не мислим два дни за банковата суматоха, да преодолеем тъгата по дерайлиралите влакове на родните железници, да се отърсим от тягостното усещане за безпътност.
По пътя. Само за малко повече от два часа се озовах в истинския рай на онази България, която помня от рекламните клипове през 70-те години на миналия век. В онази България нищо не се е променило. Сякаш времето е спряло като часовник, чието махало е натежало от толкова много часове, с които отмерваме кратките си животи.
По пътя си припомних старците, които все още продължават да носят калпаци на главите си и бавно преодоляват баирите с магаретата, натоварени с дърва за огрев. Припомних си жените с набраздени лица и забрадки, които наричаме помакини – една от тях ми набра див кимион от поляна, отрупана с жълт кантарион, мащерка и какви ли още цветя и билки. Припомних си учтивия поздрав, с който всеки случайно срещнат човек те благославя, когато превземаш стръмните горски пътеки или докато просто се разхождаш край брега на огромния язовир. Припомних си, че сме хора.
По пътя винаги има какво да те впечатли. Разбираш, че си жив. За малко дъждът измива тревите под краката ти, а в следващия миг слънцето отново боде очите ти.
В Родопите вечер е направо студено. В онази България продължават да палят печките и камините през юли, без родопското одеало направо имаш усещането, че умираш от студ. Топлината от пукащите дърва започва да се плъзга по тялото ти, а ручеят, който минава покрай бунгалото, прави съня ти тих, спокоен и здрав.
Да си с приятели на път е най-хубавото нещо, което може да ти се случи. Говорът и мълчанието с тях вървят ръка за ръка, не е необходимо да се насилваш за нищо.
Сутрин, когато отвориш очи, осъзнаваш че времето наистина не съществува. Махалото на часовника продължава да стои неподвижно и само движението на малките пухкави облаци създават илюзия за преходност. Тези облаци се отразяват във водите на язовира и ти разбираш, че в онази България така ще бъде завинаги.
По пътя смърчовете сякаш бдят над теб. Те са толкова величествени, че почти няма сграда в София, с която да бъдат сравнени по своята исполинност. В Родопите те са властелинът на спрялото време. Те са времето.
Обиколихме целия Родопски край. Само за два дни се върнах толкова отпочинала и одухотворена, че тази България ми се стори безрадостна, безцветна и залиняла. Затова си обещах да не преставам да пътувам и да си припомням места, които ме карат да осъзнавам, че съм жива. Като един Джак Керуак по път, който винаги знае къде да ме отведе.
Още от Катето Евро:
Свят без любов е като свят без гравитация
Винаги има какво да срещнем по пътя
Как привличаме вниманието на мъжете
Пишете на Катето Евро на edna@netinfo.bg.
