Винаги съм обичала да чета и да пиша. Завиждах на библиотекарките в градската библиотека, които по цял ден се ровеха по рафтовете, миришеха на книги и сякаш знаеха всичко.
Харчех парите от закуските си за книги (като изключа тези за касети и картички на изпълнители). Направих опис на заглавията в домашната ни библиотека. Залепих листчета на всяка книга, като тези в градската.
До ден днешен, като взема някоя книга от къщата на родителите ми, почти всичките купени от мен, ми става мило при вида на залепеното листче с номер най-отпред.
Още като дете съчинявах стихове, разкази, дори започнах един роман. Спомням си, че ставах и лягах с него. Дори тайно, когато сядах на бюрото да уча с поредния куп учебници, отварях тетрадката с "романа" си и се пренасях там.
Ако щете ми вярвайте, но го пишех и на фенерче нощем (под завивките), за да не усетят майка ми и баща ми, че не спя.
После минах през периода на дневниците. През годините изписах няколко тетрадки за различните периоди от живота си.
Сега, когато ги препрочитам, се смея над детските си вълнения и списъците с желания, но продължавам да пълня компютъра с нови преживявания от време на време, за да се подсигуря с какво да се забавлявам или разплаквам по-късно.
Последваха местни кръжоци по писане. Кандидатстване с изпит по литература. Хиляди салфетки и хвърчащи листчета със стихове. Къде ли са сега?
Преди четири години написах няколко разказа, които събрах в книга. Така се роди "Забранено до 18!".
Последваха писма от читатели, които бяха нужното потупване по рамото. Междувременно вече водех колонка в голям ежедневник и рубрика в известно списание.
После излезе "Светът в краката й" и отново заваляха писмата от почитатели кога за мен, кога за героинята ми – Вихра. Колонката тук дойде в момент между две книги и все по-голямата ми нужда да пиша всекидневно.
От няколко дни държа края на трилогията си - "Вихра и водка" в ръка. Чета написаното за мен на последната корица от любимите ми автори, които помолих за мнение, и ми идва да запея.
Помирисвам я. Пренасям се мислено в градската библиотека на родния си град, спомням си с благодарност за учителите си по литература и си мисля, че човек трябва да има по-голямо доверие на носа си.
Та нима не избираме и любимите си хора освен със сърцето и по мириса?
