Калин Терзийски
Днес говорим само за пари.
Лошо ли е това?
Не съм сигурен.
Когато бях на 12, вече поемах през ушите първите порции научен комунизъм – в училище. И те трябваше да ме убедят, че в съвършеното общество пари няма да има. Всекиму – според потребностите. Така се казваше тогава – през 82-ра, да речем.
Но вече се усещаше и поражението на социалистическия блок. Той носеше всички симптоми на провала. След седемдесетте, когато Съветският съюз определено водеше във всички глобални съревнования – ядреното, космическото, политическото (както помним – повечето страни от Третия свят бяха под силно съветско влияние!) – беше дошъл период на упадък на социализма. За България връхна точка на показния възход беше празнуването на 1300 години от създаването на държавата. И досега имам подозрение, че тази 681-ва беше измислена от нашите историци-блюдолизци. За да съвпадне държавната годишнина със седемдесетгодишнината на другаря Тодор Живков. Това съмнение се засилва, когато моят татко ми разкаже как именно за тая седемдесетгодишнина целият му институт – Институтът по металолеене и технология на металите …чуйте сега: целият институт - с доцентите, професорите, академикът-директор, майсторите, техниците, счетоводителките и чиновничките – всички - се занимавали два месеца да изливат красив, ловен нож. За подарък на другаря Тодор Живков. Да го зарадват човека, за рождения му ден. Ами тия от Института по История с какво биха могли да го зарадват? Ако не с една мазна, славна годишнина на цялата България? Която да съвпадне по чудодеен начин с неговата…
Както и да е. Заради такива недоумения намразих комунизма – не заради друго, а заради чудовищното лицемерие и заради поголовното раболепие, които царяха. Заради лъжата, която беше превърната в норма, в правило, в закон.
И затова на 13 (да речем) вече се подигравах на идеите на научния комунизъм. Смятах ги за нещо извънредно жалко и фалшиво. От сорта на честването на годишнината на България и другаря Живков – едновременно. Тогава започнах да мисля за парите по малко по-друг начин. Размишленията ми продължават и досега.
Действително - и в комунистическата полит-икономия се говореше за това, че замяната на натуралното стопанство с пазарно е прогресивен акт. Тоест преходът от размяна на вещи към размяна на стоки и услуги срещу пари – признаваха социалистическите учени – е нещо напредничаво. Но това било при прехода от родово-общинен строй към робовладелски. А при прехода от социализъм към комунизъм парите отново щели да изчезнат (се казваше в социалистическата наука) и това щяло да бъде вече съвсем, ама съвсем прогресивно и напредничаво!
На 15 вече се питах: А ако няма пари – как ще се оценява труда на хората? И как ще се отличават тия, които работят повече, от тия, които работят по-малко? Кой ще оценява кой от колко има нужда? И как ще се стимулират хората да работят повече?
На 17, когато вече бях поработил на една-две ученически бригади и през лятото - на разни временни носачески и товаро-разтоварачески работи, аз вече усещах много добре колко важни са парите. За какво?
Ами…за оценяването! Ако искаш да имаш универсална оценка за ценността на един труд, на една вещ, на един...леле, майко, ще го кажа, защото ми се струва, че е свещена истина! – ако искаш да имаш универсална оценка за цената на един човек – използвай пари! Или както казва мъдрият ни народ (не тоя – раболепният, а другият, силният и мъдрият; защото има и такъв български народ!) – виж го колко пари чини!
На 18 разбрах колко мъдри са думите „Чисти сметки-добри приятели!“. Защото видях как в социалистическото общество (ха-ха каква гротеска има в тия думи!) хората не боравят с пари. И затова сметките им са потресаващо нечисти. Боравят с услуги и връзки. Един професор урежда детето на един водопроводчик да учи в институт. А водопроводчикът оправя без пари и без ред щранговете на професора. А детето на водопроводчика става след години некадърен началник на служба. И урежда на работа при себе си сина на кварталния катаджия, който преди време е хванал баща му да кара пиян, но го е пуснал. И сега благодарният син се отблагодарява –заради баща си. А това, че синът на катаджията е отчаян пияница – няма никакво значение.
Но кое колко струва - не е ясно. И хората си правеха услуги, за да искат след това услуги. Някой ти даваше торба кисели ябълки – защото си лекар. А след това искаше от теб – защото вече ти е дал скъпоценни ябълки от село (или ти е уредил агне за Гергьовден от ТКЗС-то)– след това иска от тебе в замяна да направиш неврохирургична операция на тъщата му.
Общество, в което няма точни оценки. Защото не се работи с точния инструмент за оценяване. Точният като лазер инструмент за оценяване. Парите.
А в наше време открих и друга подлост. Защото станах писател. И чух стотици пъти как разни подли, хитри идиоти казват: Е, твоят труд не се оценява с пари! Ти си над тия неща! Те, хората на духа…
И така нататък – врели-некипели.
Аз съвсем ясно вече знаех, че който иска да оценява с нещо друго, а не с пари, е чисто и просто мошеник, който не иска да си плати.
Говорещите за духовност и неискащите да плащат за нея са чисто и просто свине-мошеници, които не искат да платят за един доста тежък вид труд, какъвто е умственият.
И така.
Преди ден отидох при чудесния, наистина безумно добър зъболекар, доктор Венков. Мъдрецът отдясно направо раздираше бузата ми отвътре. А и беше напълно разрушен.
Смеех се: Трябва да се извади. Защото с толкова мъдрост в главата силно се откроявам от средата наоколо. С цел мимикрия в България е хубаво да си прост. Така че – вадете мъдреците! Така разправях и се смеех. А доктор Венков кимаше глава, подсмихваше се, каза нещо за ръбцовата ми захапка, нещо за времето, нещо за мъдреците, които трябва да се вадят…и хоп – докато се усетя – извади тоя ми ти гаден, огромен, трикоренчест, развален мъдрец! Щрак! Вече го нямаше и проблемът ми беше решен!
Колко дължа? – попитах аз и наистина исках да платя възможно най-добрата цена на доктора. Не повече. Не по-малко! А колкото той справедливо поиска за труда си! Защото трудът му беше чудесен!
И тоя ми ти доктор Венков вика: Нищо, черпя те. Ти си ми колега по две линии. Така че, тоя ти е почерпка. Следващия вече си го плащаш.
И наистина – докторът беше и скулптор-художник. Като мен. Любители-художници с дипломи за медицина бяхме ние. И той ме черпеше изваден зъб. Грамаден, зъл зъб. Който ме беше измъчил. Та аз бях щастлив, дявол да го вземе, благодарение на неговата работа!
Как да му се отплатя?
Стана ми много притеснено. Точно сега (за кой ли път!) разбрах колко е важно човек да си плаща. Защото той беше направил много за мене. А аз – просто ей така – да се изнижа?
Ще ти подаря картина, мили докторе! – казах му аз.
Но знаех, че картината ми не струва колкото тоя изваден зъб. Той ме избави от страдание, а аз щях да го затрупам с излишна събирачка за прах. Мислех си за чудесното и благотворно действие на парите; за това колко са важни и полезни именно в такива моменти. Исках да му дам пари, да! За да го…За да го…Чуйте и разберете, да го вземат дяволите, и градете обществото си на основата на това разбиране: Исках да го оценя!
Добре! – каза милият доктор-майстор. Той искаше да ме зарадва. И аз оценявах това. Щеше ми се да го прегърна – такъв добър. Но ми беше ужасно неловко. Чувствах се като човек, който дължи. Пари. Или – който просто дължи.
И му стиснах ръка. И на раздяла си обещах: От сега нататък ще уча хората да искат пари! Ще проповядвам идеологията на чистите сметки. Защото така - без пари – хората излишно си донасят непрекъснато усещане за неплатен дълг и чувство за вина.
А когато час по-късно чудесният ми компютърен специалист оправи кабела на лаптопа ми и също каза: О, това е дреболия, никакви пари не искам!…– аз направо подскочих. И вече нямаше начин да мине това!
Дръж веднага! – викнах.
И тикнах ухилен, но доста настойчиво, в ръцете му двадесет лева.
О, ама това са много пари! – каза той.
Ами добре, колкото ти прецениш! – казах аз. И той ми върна десет лева.
И готово – пито платено. Чисти сметки. Разделихме се усмихнати. Като добри приятели.
Това е. Оценяване.
* * *
Прочетете още от Колонката на Калин Терзийски в Edna.bg:
Инструмент на доброто или какво се случи в Горубляне
Събитието на 2015-а година за мен
Но това не е ли мръсна съблазън?
Обичам да си говоря така с хората
Кошмарът, който съзнанието ми роди
Как да живея, за да бъде животът ми смислен?
Неудобно ново разкритие, старо като света
* * *
Пишете на Калин Терзийски на edna@netinfo.bg.
