Нямам догадка дали имате склонност да обърнете внимание, но историческият виено-сецесионен, Грюнангеров център на София е щедър на една “лъксъри калекшън” странна смесица от питорескни особняци и музеизални персонажи, клонящи към ексквизитния статут на паметници на културата, едва ли не по квалификацията на ЮНЕСКО “Живо културно наследство”. Нямам предвид етнографически баби… и витошки лалета и ви предоставям театралния си бинокъл, за да споделите моите разгледни блуждания из града.

Без да бивам обезпокоен за психическото здраве на нам възлюблените сънародници, българите, което оставям в благородно задължение на други сведущи институции, посмявам да отбележа, че на разни места в София имам чувството, като да съм попаднал на репетиция на Кралския Шекспиров театър, или пък политам над кукувиче гнездо, но не на сцената на Народния театър.

Какви неведоми персонажи, Богородице Дево! Удивлението ми напомня “Викът” на  Едвард Мунк или паралитичната гримаса на актьора Дуньо в постановката на Фасбиндер в същий гореназований театър.

На чешмите на минералната баня пее сладкопойно сопрано, водочерпците я гледат със странна гузност от натрапената им музика, а пришълец простира на главата на Аполон Медикус прясно изпрания си с минерална вода потник. Отстрани ром се опитва да пробута фалшиви псевдосребърни американски долари, но придава на шашмата си изглед на улегнало колекционерство и кунстконесьорство. Кола на жандармерията олицетворява обществения ред. А нашенската Mонсерат Kабайе пее ли, пее… 

До църквата “Свети Николай Нови Софийски”, шедьовър на архитект Торньов, на “Пиротска” двама клошари са си спретнали къщурка, не по-голяма от къщичка за куче и водят, както се казва, кучешки живот. Телевизионен екип ги снима с воайорска наслада, за да сензационира мижавите летни новини.

Досами магазина на “Ерменеджилдо Дзеня” старица се е изложила в голям кашон, приличащ на будка на суфльор в тетъра и грачи някакви обвинения към всичко и всички… като в Хайд парк. Бунтарството ѝ търпи щета от туй, че прилича на неразопакована микровълнова печка, която попържа.

В градината на “Кристал” девойка с китара една вечер избълва цялото си неглижирано скитничество по Варвара, Арапя и Созопол в нещо като монотонен пилигримски речитатив на Еминем и това беше нейната си Аполония. Около нея бохеми, като че излезли от картина на немския експресионизъм, се развилняваха в танци, като че в жанра Данс Макабр и наистина заприличваха на скелети, учудено наблюдавани от семейство таралежи, обитаващи градината в статута им, вероятно, на защитен вид. Самолет сякаш ще кацне на кубетата на “Невски”.

Границата на небезпокояща “нормалност”, няма как, е възтънка, понякога недоловима и престъпима, особено ако не сте тесногръди. Нормалността е свързана обикновено с вулгарна реалност, преглъщан с мъка буламач, и в която лошото винаги печели, а добрината буди присмех и съмнение. Затова понякога оксиморонно твърдим, че нормалните хора са абсолютно ненормални… И поради това людете, бидейки слабосилни, уклоняват в бизарни посоки, в които да съхранят в бегъл полуспомен някаква добра страна от себе си, но впоследствие това се оказва непосилно и, тъй да се каже, перкулясват, наместо да се артифицират. Един вид пагубен сатириазис на една изначална артистичност. Онова, което при артистите се нарича гениална лудост, тук не ще се развие в зрели и загадъчни форми, а ще се развилнее в смахнатост и гламавост… 

Но тук, задъхвайки се от вълнение и както казват някои възчувствителни дами “Цяялата настръхвам!!!”, ви казвам, че на “Пиротска” може да бъде видян дефинитивният апотеоз, за чудо и приказ, на нашта налудна социалност-асоциалност – праисторически  човек, акредитирал се към странно приспособление, състоящо се от прът, реотан, звънец, друга някаква неведома перкусия и дори пощенска кутия, вероятно за подаване на прошения. Липсва само бадж за достъп до Гранитна зала на Министерския съвет. Всеки ден той излага немощното си и символично тяло, барабар с цялата тая майестозна конструкция, която е един вид етиология на заболяването и заместител на неслучил се амбианс. С това си приспособление странникът би могъл да бъде кинетична скулптура и да краси някоя частна колекция за много швейцарски франкове.

Конструкцията всъщност придава на бездеятелния си, сенилен притежател изглед на деятелен човек, извършващ някаква работа. Може и огромна бебешка дрънкалка… Макар и за непосветено око останала неразбрана, тая ми ти работа си е символ на обществото – псевдопубличен живот, сенилност, пощенска кутия, послание в звънтеж, реотан и НЕК и всичкото във фантасмагорията на неслучило се общение и боклукчиво струпване. Старикът наподобява и българска институция, прекомерна, тържествена някак, нефункционална и безмислена, но внушаваща кафкиански ужас.

Други пък градски типажи разнасят торби с неведомо съдържание, очевидно станало единствената им мобилна собственост, един вид торба-нотариален акт. Ако бихме се справили с погнусата да надникнем в тез бохчи, ще видим вероятно прелюбопитни и напълно безполезни неща, плюшкиновата мания, на чиито притежатели превръща градския екстериор в едно бунище. Ставаме свидетели на едно сметоподобно съществувание сред боклук, върху боклук, крупно произвеждайки боклук и най-вече разнасяйки боклук. Смет за сливи става смет и… сливи.

На бара на “Кристал” и току пред Египетска амбасада стоят три спретнати контейнера за боклук, несбъдналата се немска мечта за разделен компост, ала сбъдналата се българска мечта за живи и живописни боклукоразпределители-хуманоиди. В определени часове от трите ресторанта, изнасят питателните остатъци от обедите и вечерите на благосъстоятелни гурмани и някои неблагосъстоятелни скитници, ценители на френската кухня, се възползват начаса от тоз своеобразен кетъринг.

Има и бездомници, импровизирали ложе на ужасяващо централни места, като да кажем колоните пред магазин за часовници, досами смокинги, шанженирани жакети, браслети и пошети и минувачът чудом се чуди защо някоя по-закътана морава не е избрана за спокоен сън, а се търси експонация и централизация под балдахина на луксозното. Тук някъде се крие оназ потребност от публичност, на която очевидно са нанесени тежки, травматични щети и така тя е преходила, отказана, в сфера на патологичното и смахнатяшкото.

Но също така могат да бъдат видени и буржоазни бабишкери, капелати и с воалетки да разиграват романса на отминала епоха, досущ като че да не е отминала. А някои се обличат като опълченки и се правят на Райни Княгини… И те ще да са някакви живи паметници на културата от Музея за история на София, напълно равноредни на златната каляска на Фердинанда за сватбата му с Мария Луиза ди Борбоне Парма.

Веднъж моя позната ме спря и угости с комплимент, че общината следвало да ми отпусне субсидия, за да се разхождам по “Царя” с папийонките си, както аз си знам старомодно и да удостоверявам една градска култура, превърнала се в паметник на културата. И може би е права. Предвиждам и авоар за реставрация и освежаване. Отвреме-навреме мога да бъда опакован в полиетилени от някой нов Кристо, досущ като опакованите след реставрацията им лъвове на “Лъвов мост”.

А как да не споменем и онова парти в бившето “Червило”, където клошар, зорко наблюдавал полупримрелите ни опити за танци, застана на отсрещния, срещу Военния клуб, тротоар и дръпна такива ми ти танци, че покойният Майкъл Джексън, царство му небесно, ряпа да яде. Американски дългокраки актриси, сред които и Салма Хайек, скокнаха и те на тротоара и се получи невероятен пърформанс и опера за три гроша, с неизбежната полицейска кола и други екстри на обществения първопорядък. Ейдриън Броуди запази хладко самообладание, а аз се почувствах като герой от недостоверен мюзикъл.

Пак в градината на “Кристал” зърнах клошар, който определено притежава, неизвестно отгде, впечатляващ гардероб – от Гоголев шинел до копринена пижама, и цялата градина за него бива нещо средно между сцена, салон и будоар, където той разиграва своите етюди, далеч по-добре дори и от третокурсник в НАТФИЗ. Той вероятно не знае, че прави пърформанс, за да оскубе някоя фондация, па да диша и издиша със София и фестивално да ни респектира с концептуално изкуство. Кинематик пънк джаз… Оскар Уайлд обличал просяците пред дома си в Шекспирови костюми…

Във всичко това, посмявам да отбележа, има и нещо симпатично… Когато повечето хора  се превръщат в статисти и статистика и е повече от ясно, че нищо не ще ги повърне в живата спонтанност на съществуването, а традиционалността бива автоматично музеизирана и снабдена със сигнатурата “Живо културно наследство”, тези смахнати артистяги-живовляци в странна пантомима изобразяват жилавостта на човешкия мимезисен порив.

“Защо колите имат фарове, а аз не!” – възкликнала веднъж баронеса Елза Фрайтаг фон Лорингховен и си пришила отзад на роклята фарове… А аз казвам – щом дори и лъвовете биват сваляни от постаментите им, защо на бедните създания да бъде отказана игрова подвижност? Защо ме гледате така втренчено, сякаш кремът против бръчки ви е подействал? Или пък сте американка? О, да – забравих, че съм паметник на културата…

Пишете на Любомир Милчев Dandy на edna@netinfocompany.bg.