Някои си падат по жени, други си падат по мъже. Някои си падат по поезията, други – по картите Таро. Някои си падат по Стинг, някои по Лени Кравиц, повечето и по двамата.

Някои си падат по кафето, други по чая. Някои си падат по селската идилия, други по градската шумотевица... А някои хора просто си падат!

Ей така. Както си вървят, залитат, политат и падат.

Познавам Една Такава. Просто си пада. И тя няма представа как точно се случва. Определено не е заради високи токчета, защото почти съвсем ги е отказала. Не е и заради тротоарите, въпреки, че тук те са основателна причина за падането на мнозинството. Само на правителството не му действат. То не пада при никакви обстоятелства.

Причината за нейното падане не е и в родителите ѝ, които без да искат да са пропуснали да направят онзи важен, почти пророчески, обичай "прощъпулка".

Не. Тя, ей така, просто си пада.

Някак по особен начин завърта походката и дори на съвсем гладко полита. Разбира се, за да бъде истински пълноценно падането, никога не се случва в празни и безлюдни пространства. Винаги е публично.

Разсъждавайки по темата, защото паданията ѝ са многобройни, тя е стигнала до няколко вероятни причини – всичките свързани с минали животи – може би е била "паднала" жена, или пък е била мъж, войник-пехотинец, който е загинал на бойното поле от летящ шрапнел и сега инстинктивно заляга, опитвайки се да предпази живота си.

А като нищо може да е била и ябълка – сочна, закръглена, червена ябълка, която е паднала пред замисления поглед на Нютон, в следствие на което на него му идва на ум идеята за гравитацията. Тази версия най-много ѝ харесва. Дори малко се дразни на това, че хората казват "пада като круша", все пак толкова значимо падане принадлежи на ябълка!

Както и да е. Избира да оправдава паданията си с това, че в известен смисъл е била муза на един от светлите умове на човечеството и сега просто пада, като знак на почит към g= 9,8 m/s²!!! Това е!

Последното ѝ падане беше истински шедьовър! Перла в короната! По британски изпипано до последния детайл.

Случи се така: петък вечер, предстои чудесна среща с приятел, тя е почти красива, бърза, с "лек вечерен грим и тънка рокля", както пее Ирина Флорин... Интересно, песента продължава с думите - "...Знае точно кога да плисне своя смях и кога да спре". За смеха добре, може, но за спирането... не съвсем.

Както си върви припливо по тротоара, полита. Издига се. С което привлича веднага вниманието на пиещите бира от обяд мъже пред едно квартално кафене. После на забавен каданс, защото тя всячески се опитва да спре случващото се, се приземява точно пред тях! За да може да обере овациите и на хората от близката спирка, си разсипва съдържанието на цялата чанта. Мъжете скачат, колкото могат, защото, както вече казахме, от обяд са на бира, опитват се да ѝ помогнат и да запазят собственото си равновесие.

Все пак са мили. Предлагат ѝ "Водичка, госпожо?". Не ѝ стига, че пада пък и си личи, че е "госпожо"... Падането отива към падение. Изправя се бързо. Взима първото такси. Разбира се, не пропуска да благодари на мъжете.

В таксито вижда, че шофьорът се подсмихва. Ясно! И той е бил част от публиката. Едва сега поглежда към коляното си - подуто, наранено, червено, ожулено и леко кървящо. Сеща се за една реклама, на която имаше жена с две ожулени колена и надпис "тя каза, че е паднала...". Мисли си, че предпочита да не е падала на спирката, а ожуленото коляно да е точно от онова, което е преживяла жената наистина.

Доста по-приятно би ѝ било да каже "От секс е!", вместо "От падане на тротоара пред 100 души!", ама кой ще ѝ повярва, като на всичкото отгоре е засегнато само едното коляно. Доста странна поза ще да е била! Само на едно коляно??

А бе, то си е било обикновено падане… Няма как да излъже. През това време таксито преминава през едно от оживените места за срещи и тя вижда през прозореца онези стройни, красиви жени, покачени на високите си токчета, които успяват да съберат погледите на мъжете наоколо, без да се хвърлят по тротоарите. Тъжно ѝ става. Спомня си някои от знаменателните паданията в живота си.

Преди среща с проекто-гадже. Пада, прескачайки локва, това заради тясна пола, която забравя, че е такава, заради дългия и широк шлифер. Така беше модерно. През 80-те. Следствието – кални длани и гаджето остава само проект.

На сцената на театралната академия. Спектакъл в две части. Първата е комедийна, втората с френска поезия. Тя участва в последния материал от комедийната поредица. Трябва със скок от зад кулисите да се качи на една пейка. Винаги се получава идеално... до този момент. Пада с летеж на сцената и се плъзва до самия ѝ ръб.

С това не само подсилва комичния ефект на материала, но и съсипва цялата следваща лирична част от спектакъла. Публиката не може да се концентрира върху "...под моста Мирабо минава Сена и нашата любов..." и се гърчи в сподавен кикот. През цялото време.

Детска площадка. Извежда дъщеря си. Тя е съвсем мъничка. Скоро проходила. Детето ходи с несигурни стъпки… тя след нея, за да я пази. Пада! Не детето! Тя! На детската площадка. Обелва коляно, къса панталон, а детето стои стабилно на двата си крака и се смее. Публиката също. Май мама трябва да се научи да ходи…

Стига до мястото на срещата и това по естествен начин спира падащите спомени, които са на път жестоко да ожулят колената на настроението. Леко накуцва, ама пък е с толкова хубаво герданче. Никой няма да забележи походката. Мисли си. МислИ си. Естествено, че си личи от 100 километра и то точно заради герданчето. Затова предпочита направо да си разкаже историята.

Пада голям смях. Той пък, смехът да не види нещо. После си поръчват напитки с много лед и тя държи няколко бучки на коляното в завързана кърпичка. На тази вечер се пада хубав финал. Така де, много важно, едно подуто коляно. Сега като стане лилаво така ще подхожда на една лилава рокля… същото е.

Сеща се за онази сентенция, дето "не е важно колко пъти ще паднеш, а как ще станеш и как ще продължиш" - до болка ѝ е позната. Буквално. Въпреки, че по отношение на собствената ти цялост си е важно и колко пъти падаш. Не трябва да е по-често от веднъж на месец.

И още нещо, както пише Борис Христов "…нека, Господи, да бъдат раните ни на такова място, че ръцете да ги стигат" – никога не е толкова страшно и толкова болезнено, когато можеш да докоснеш раната…

Всичко това я успокоява. Мисли дори да седне и да го опише за Edna.bg. Ей, така заради смешката. Прави го. Сега.

Приятно ми е, аз съм Тя.

Пишете на Богдана Трифонова на edna@netinfo.bg.