Преди години аз бях пропаднал пияница, болен алкохолик, не можех да ходя и се събуждах в четири през нощта със страшно треперене, което успокоявах с двеста грама водка. Лошото беше, ако няма водка.

Тогава отивах в банята и треперех, и гледах лавандуловия спирт. Шишенцето. И се страхувах да пия от него, за да не умра.

Но понякога ми беше толкова лошо и жестоките конвулсии бяха толкова непоносими, че си казвах: "Голяма работа, че ще умреш, пийни си! Поне няма да трепериш така. Ще умреш спокоен."

И разреждах лавандуловия спирт с малко вода и пийвах някоя и друга глътка. От това стомахът ми изригваше киселини и болка, свивах се в леглото и треперех още по-отчаяно.

Нямах нито пари, нито сили да отида до денонощния магазин, за да си купя спасително малко шишенце водка.

Когато станех в осем, изпросвах от старата си майка два лева. Тя ме гледаше с ужасно, огромно разочарование, но ми даваше. Едва, едва се затътрях до магазина за алкохол. За да си купя два литра червено вино. Защото е много. Въобще и не се опитвах да се помисля за това - как ли се чувства моята майчица.

Осъзнавах, че моята болка е толкова голяма, че мога да си позволя да не мисля за това, как се чувстват другите.

Знам, че може да бъда обвинен в безсърдечност и цинизъм. Но искам да попитам – дали някой укорява умиращия от рак, че не съчувства на тия, които страдат от това, че той умира?

А повярвайте ми – алкохолизмът убива толкова хора, колкото и ракът. А и болката е ужасяваща. Едва ли има по-голяма на света. И сега мисля така. Състоянието на абстиненция е неподражаемо и неописуемо чудовищно. Може да се сравни може би бегло със задушаване. Да нямаш въздух, но да не умираш, въпреки това. Запушете си сами устата и пробвайте. Но всъщност абстиненцията е хиляда пъти по-ужасна. Страхът, който те облива на непонятни, врели вълни; потта, която се стича и пълни обувките ти, въпреки, че трепериш от студ, но после се сваряваш от жега, извираща от ядрото на съсипаното ти тяло. И сърцето, което прескача, спира, притупква, блъска и се премята – не из гърдите, а из цялото тяло…

И слабостта, която ти пречи дори да лежиш. И болката навсякъде.

Господ да не дава никому това! Полусмърт. Така изглежда най-вероятно адът.

Така аз живях осем пълни години. Ден след ден. Със седмици не ядях. Нямах пари с месеци. Нямах работа с години.

Някой ще каже: "Ти си си виновен за това! Само ти и никой друг!"

И аз няма да му противореча.

Но ще му кажа от една страна: Какво би казал за Хемингуей, за Толуз-Лотрек, Джек Лондон, Фицджералд, Едгар По, Джим Морисън, Тенеси Уилямс или Джаксън Полък? И те са си виновни – това е ясно. Но дали би говорил на тях – умрелите, благодарение на своето пиене така, както на мен? С безмилостно презрение?

А от друга страна ще кажа на моя критик: "А нима всеки не е виновен за всичко това, което се случва в живота му? И в същото време – невинен?"

Та аз преди да започна да боледувам от алкохола, бях добър лекар и имах добра философия за живота. Справях се. Но разни неща ме…разболяха. Така бих могъл да кажа. Както казва и всеки болен от диабет, хипертония или рак. Алкохолизмът е болест, за която човек е виновен точно, колкото е виновен за болестта си и болният от хипертония. Но хипертоникът не бива смятан за изрод и не бива обвиняван за проваления си живот. Та така.

Разказах това, за да опиша следното.

Сега, от пет години, аз съм един известен и успял писател. Така поне ми казват разни журналисти и разни почитатели.

Между другото – каква горчива ирония – станах такъв, благодарение на разкази, написани във времето, когато никой не би проявил и капка милост или снизхождение към мен. Камо ли да се занимава да чете разказите ми. Станах такъв и благодарение на роман, описващ живота ми като тежко болен от алкохолизъм поет. Романът "Алкохол".

И така. Сега аз, успелият писател, който се шматка по телевизии и всеки ден дава интервюта за вестници – изведнъж станах опора за стотици хора, които не могат да се справят с живота и се чувстват нещастни и затънали. Благодарение на "Фейсбук" и електронните пощи (Бог да ги поживи), аз получавам стотици писма. Повечето са от хора, които имат нужда от помощ или поне – от съчувствие.

Аз се опитвам да отговарям на всички. Или поне на тези, които ми се струва, че имат нужда от подкрепа наистина. Но – кой ли съм пък аз, та да решавам – на кого му е наистина зле и кой има нужда от подкрепа? Както и да е.

Опитвам се да дам подкрепа на всеки, който изглежда сериозно закъсал. С думи, съвети, понякога - с дребни суми, препоръчване на лекарства или насочване към приятели – лекари. Аз нямах такава подкрепа в годините на моята самота и болест.

А може и да съм имал, щом съм жив.

Но доколкото си спомням, аз и не се оплаквах. Знаете ли защо? От една страна, защото винаги съм смятал, че е позорно да се оплакваш. И от друга, защото и аз, като традиционните еснафи, смятах, че алкохоликът е свиня, която няма право да се оплаква, а само да се срамува. И аз мислех така, въпреки, че бях лекар-психиатър. Не мислех така. Такива бяха моите предразсъдъци. Неразрушими – като у всеки от нас.

И сега ще стигна до това, заради което пиша този малък разказ.

Вчера ми писа една мила дама. Приятелка. Задочна. От милия "Фейсбук". Който ни прави толкова смешни понякога. Станахме деца покрай "Фейсбук". Дори и шейсетгодишните дами.

Та тя ми пише, след месеци, в които сме обсъждали само литература и разни весели и светски теми: "Няма работа… Няма пари. Няма в моя град никакво препитание. Мъжът ми… той има разни поръчки. От общината. Търсят го. Но не му плащат. Не плащат. Все пак имаме за храна. Но малко. Много малко. А аз напълнявам. То бедният човек по-напълнява. Мъжът ми вчера съвсем се отчая. Знаеш – ние сме компютърни специалисти. Но няма работа и за него даже. В нашия град. Няма нищо… пред нас. Няма. И той вика: "Ще издържа до шейсет и осем. Да има пари дотогава – за ток. Да не ни спрат тока. И след това… След това дано умра."

"След това – дано умра." Така ми каза той.

Така ми написа моята приятелка. И нямаше какво друго да ми напише.

Аз си представих как един ден токът им угасва. И те остават в тъмното.

Те чакат тоя ден.

И аз нямаше какво друго да ѝ напиша.

И тогава ми дойде наум да опиша това, което описах по-горе. Моето също толкова, а може би и по-отчайващо, състояние.

Все пак – тя и мъжът ѝ са шестдесет годишни, здрави хора с добро образование и добър ум. Човекът с доб ър ум би трябвало да се справя навсякъде и с всичко. Па макар и да не е в първа младост.

И така – на мен ми се прищя да ѝ кажа нещо. Окуражително. Но – какво?!

И затова написах всичко това за себе си. Защото аз добре знам какво е пълното, чудовищно отчаяние. Безпросветната безизходица беше мой дом за години. А знам и какво е на километри след пълното отчаяние. Бил съм много повече от отчаян. След отчаянието. Когато има само усмивка. Самопрезрителна, спокойна, озъбена, страшна усмивка. Когато вече и то е свършило. Моето състояние беше много, много повече от отчайващо.

Крадях стотинки от джобовете на роднините си. Спях по пейки. Пиех освежители за уста и одеколон.

Но останах жив. И сега…

…аз помагам на тоя и на оня. И нито сега, нито тогава се оплаквах. Не! Е…понякога казвах, че ми е лошо. Когато ми беше лошо.

И ето ги моите окуражителни думи:

"Мисля, че за наше добро е да спрем! Просто да спрем да се оплакваме.

И да видим какво можем да направим с животите си.

Винаги може да се направи нещо. А оплакванията са само разход на енергия. Която може да се вложи в ремонт на пробитите ни лодки.

Състраданието е нещо друго.

Помислете за това.

И горе главите!"

Пишете на Калин Терзийски на edna@netinfo.bg.