Един господин ме срещна на улицата в един неголям град и се вторачи в мен.

- Вие не сте ли... не сте ли? – и милият заприлича на човек, който има дълъг косъм в устата и мъчително се опитва да го извади. – Не сте ли този, бе…

- О, да! – казах аз и направих един жест, който - кой знае как - се наложи в последните години сам на тялото ми. Забелязали ли сте как, без да искаме, усвояваме някакви жестове и един ден се оказва, че вече са станали част от държането ни? Та и аз бях свикнал неусетно, когато ме спрат на улицата хора, които са ме виждали по телевизията или са чели нещо мое, да правя лек поклон и да слагам ръка на сърцето.

Превзета работа, ще кажете. Но аз за първи път го направих съвсем неволно, а и след това, пак неволно, но вече осъзнавах, че май така ще правя всеки път. Но какво да ви обяснявам, вие добре знаете – човешкото поведение е... човешка работа. Напълно добре я разбираме, но когато се опитаме да я обясним с думи и научни категории и щрак – става напълно неразбираема. Та така. Аз видях господина, който се мъчеше да си спомни как, по дяволите, се казвам, сложих ръка на сърцето си, поклоних се леко и казах: "О, да! Аз съм Калин Терзийски, правилно сте познал, аз съм, драго ми е!"

Знаете ли защо правя така? Защо ми е пък това оперетно кланяне и тази странна любезност? Знаете ли?

Защото аз смятам, че именно любезността и съзнателно и целенасочено дружелюбното, смислено-учтиво поведение са основата. От която може да тръгне една промяна. Към по-добро. А ако не тръгне, то поне аз ще преживея повече усмивки, отколкото озъбвания.  А и това не е малък резултат.

И господинът размаха ръце, отпусна се.

- А - да, да, да – усмихна се той – точно така, Терзийски! Да, извинете ме, винаги ви помня името и ето, че точно сега ми изскочи от главата. Ама и това си е изненада, да ви видя точно в тоя малък град…

- Аз много обикалям, все обикалям... страната, знаете, така трябва! – казах аз и го потупах по рамото. Той имаше умно и малко измъчено лице. Българин, нали така? Нали такъв е портретът на българина? Така мисля. Но всъщност, българи има всякакви. Хубавите българи са с умни и леко измъчени лица.

- Много неща исках да ви питам, господин Терзийски! Как стана тая работа... направо... с банките... просто вече не може да се търпи, тия безобразия... абе вече Тия се оляха! – заговори господинът, имаше сини изпъкнали очи и малка топчеста брадичка - Няма ли достойни българи?! Не могат ли да направят нещо? Няма ли как да се съберем, с общи усилия и нещо…? Не може така да продължава, не е ли така?

- Ох, много има да се говори по въпроса! – казах аз – Но сега аз отивам да свърша малко работа. Можем да се видим пак по улиците…

- Не, аз съм от Стара Загора – каза господинът и махна с ръка с леко разочарование. – Ще тръгвам, само днес съм тук.

- Ех, нищо – казах аз. Изпитвах лека досада, защото това – "Няма ли най-накрая да се оправим?" - ми беше омръзнало. Човек, ако е зле, знам аз, не повтаря вечно "няма ли да се оправим, няма ли да се оправим", ами хваща и се оправя. Или умира. Точка.  – Аз ще идвам скоро и в Стара Загора – завърших аз, за да има спокойствие в края на разговора.

- Добре, дано се намерим! – каза господинът и вдигна ръка за поздрав. – Че много, много неща имам да споделя с вас, трябват достойни българи, да хванат нещата, защото вече не може да продължава така!

- Не може, не може! – казах аз и стиснах ръката на загрижения за бъдещето човек. Тъжно ми беше. Не точно за него, а за това, че хората винаги са тъжни и недоволни и по този начин си пропиляват живота. Който е създаден за радост. А радост може да има само презрелият всеки страх и всяка болка. Само този, който може, като Левски, по дяволите, да ходи по замръзналия Дунав с подлютена зверска язва в стомаха, гладен и умиращ от студ – и да пее с усмивка. Радостта е за невъзмутимите! Животът е за тях!

Така ми се прищя да кажа на господина, но не му казах нищо. Защото това е тема за огромен разговор. Който би траял цял живот. Бих му казал също, че на банките съм им теглил чертата и ако имам и един лев, просто не го държа там, но аз и нямам много-много, така че сърцето ми е чисто и усмивката – сравнително безгрижна, въпреки всички опетнени банки на света. Безотговорно, ще кажете. Да, ще ви кажа аз. Но и безотговорно, и не. Защото ако душевното ни равновесие и спасението на душите ни е цел, а не банковата ни стабилност – тогава…

- Довиждане – казах аз на господина и се разделихме, но след миг аз се обърнах и му казах – Намерете ме във "Фейсбук", ще си пишем!

- Добре! – извика господинът.

* * *

След ден той ме намери и повтори въпросите си. Дали няма да се намери някой, дали няма да се съберат достойните хора - да оправят, да измият тая тиня. Няма ли да се намерят чисти, неоцапани хора!?

И така нататък. Тези неща, които всички вечно си повтаряме.

И аз му отговорих така. Малко гневно. Както обикновено. Защото аз наистина мисля така и се вълнувам. Та – отговорих му така:

"О да! Точно така е!

И не бива да се оплакваме непрекъснато, ами да мислим по-внимателно и да градим живота си, какъвто Го искаме.

Всъщност, проблемът е в отношението към собствения ни живот.

Ние го живеем все едно някой ни го е пробутал като лоша стока… А не можем да си представим, че животът, всъщност, е това, което ние сами си правим!

...И още...

Мръсотията е в нас и няма неоцапани хора, затова аз държа, аз апелирам - никой, ама никой никога да не си позволява и да помисля дори за политика, за управление, за обществени дела, за каквото и да било, свързано с другите хора, преди да е оправил себе си!

Не може от народ от такива хора да се направи чиста и хубава държава.

Така че всеки първо прави една основна и огромна ревизия на себе си!

И после плямпа за държавата и обществото."

Това написах на господина.

И сега ще ви кажа: Аз също се съмнявам в тази думи. Звучат ми прекалено волунтаристични. В смисъл, волята над всичко. Прекалено бодряшко-приповдигнати и кухо-позитивни. Като някаква комунистическа пропаганда или като девиз от фалшивите  книги по самопомощ и личностно развитие. Така си е. Думи.

Но аз искам да вярвам в тия думи. Аз съм решил да им вярвам.

А думите стават тежки, сериозни и значими, когато сам ти ги напълниш със смисъл и докажеш, че са верни.

И аз това и смятам да правя тия дни. В живота си.

Пишете на Калин Терзийски на edna@netinfo.bg.