Обичам да си говоря така с хората

А да ви кажа: измъчил съм се от любезност и фалшива добронамереност.

О, да. А знам, че и вие сте се измъчили. Нашето време се казва фалшива политическа коректност. Нашето време също се казва показна вежливост.

Зад тях кипят истинските ни злоби и агресии. И ние ги изливаме там, където няма да ни хванат. На пътя – скрити анонимно в колите си. В семействата си. Където също има скришна безнаказаност. Пред малки и беззащитни деца. Пред силните и пред официалния свят сме извънредно прилични. Но там, където преценим, че можем да си позволим – изхвърляме реки от черна гнусотия. Която се е натрупвала, възпирана от бентовете на благоприличието.

Аз обичам благоприличието. Или – не, не, не – не него. Защото е фалшиво – обикновено е съвсем неистинско. Не идва от сърцето, а се крепи само на страха – вклинен у нас със строгото възпитание. С жестокото възпитание – понякога.

Всъщност аз не обичам благоприличието, а обичам добронамереността в отношенията. Когато се крепи на дълбок принцип – принципа на милостта и човечността. Когато носиш дълбоко, най-дълбоко – именно този принцип в себе си – не ти трябва възпиращо благоприличие. Тогава дори, когато псуваш, ти го правиш…

…Благо.

Да. Принципът на човечността.

Също така аз си давам сметка, че за да не се излива във вид на поразяващи порои, нашата дълго потискана чрез благоприличие агресия – ние трябва да ѝ намираме някакво каналче. Както хирургът прави дренаж на рана – за да се оттичат гнойта и секретите – така и ние трябва да намираме някакъв канал, някаква фистула, през която безвредно да оттичаме гнева и мрака, трупащи се в нас!

И аз какво пък говоря! Та аз знам името на това каналче. Аз знам името на тая спасителна фистула за оттичане на трупаща се чернилка! То е хумор.

Смешното изкуство! То е отдушникът! Черният хумор, бомбастичният хумор, шутовството, нахалният всепомитащ правила и табута смях! Неприличният смях е най-прекрасното нещо , защото той ни спасява от неприлични действия – след това. Примерно – от убийства!

Боже, освестете се – вие смятате все още, че неприлично е да се каже името на детероден орган! А не си давате сметка, че най-неприличното нещо е убийството! Но то в мръсната ни, все още средновековна ценностна система често се смята за източник на гордост! О, да – убийствата за родината и партията – помислете само!

Така че – лечение със смях! Неприличен, лудешки, подиграващ се с всичко смях! Именно – с всичко! Защото докато има табута, ще има и жестокости.

Смехът. Той не вреди. Той очиства. Той носи това, което молските кифли сега наричат „катарзис“. Ихаха!

Вие добре знаете: В приличното и благовъзпитано, вежливо говорене най- малкото… най-малкото няма никакъв смях, дявол да го вземе, няма чувство за хумор!

Затова понякога ми се ще да си говоря ей така с хората. Ето така – както си писах преди три дни с един мой луд фен. Ах, как го нарекох само! Луд – в най-хубавия и весел смисъл!

Той е един извънредно умен и симпатичен млад мъж от някъде си. Пишем си по Фейсбук.

Той е човек, насмешлив към всичко…Това – според мен – го спасява и го прави по-добър.

Умен, странен и чалнат момък! Някой би си казал, че има някаква натрапчива привързаност към мен, (о, недай си, Боже – би казал някой – такава – като на Чапман към Джон Ленън) та дори би се уплашил. Но аз параноя не обичам да държа в сърцето си.

Той си има един такъв странен стил на писане: казва само парадоксални неща. Противоположните на това, което би се очаквало. Просто говори неприлични неща! Обратните на благоприличните. Едно от най-неприличните неща, които можем да кажем на някого, особено на далечен човек, особено пък – на публична личност – е ,че го мразим. А той, Бога ми, непрекъснато се забавлява, казвайки ми това. И аз разбирам хубавия му хумор. И му се радвам.

Най-простичко казано – пишем си идиотщини!

И това – както на него, така и на мен – ни дава възможност да плюем на тая досадна благовъзпитана езикова каша, в която сме затънали. Особено аз – говорещият през ден в телевизии!

Когато си пиша с него, аз пиша с такава пародийна жлъч, така дяволито и налудничаво, така вихрено неприлично…че чак се разсмивам, става ми мило и прекрасно като на момченце! Като на малък хитър злодей (ха-ха), който се е наакал нарочно в гащите. За да дразни злата си и строга мамичка!

О, този първи бунт, о тая велика революция на наакването!

Та така де. С моя разкошен шантав приятел, с когото съм се виждал само веднъж – аз си пиша така - наопаки на благовъзпитания тон. И така добре ми идва - веднага си представям този млад бунтовник, с нааканите гащи!

Смърт на наложеното с мамини жестокости благоприличие!

Преди ден той ми беше писал да му пратя една от моите картини. А той ще ми изпрати парите за нея по пощата.

И днес (в деня, в който си писахме) аз тъкмо му я бях изпратил, а бях получил и парите му. И му написах така:

Аз: Хей, друже мой! Получих пари! И пратих картина!

Фенът: Какви пари?

Аз: Колосална сума!

Той: Аз не съм пращал нищо!

Аз, естествено, вече бях взел парите и добре знаех, че няма как да не ги е изпратил. В миг си представих как имитира гримаса на сериозност и се разсмях. Той, на всичкото отгоре, толкова обичаше да се гевези, да пародира и да обръща всичко наопаки, че пишеше моите имена и дори местоименията за мен с главни букви – като в някаква шантава Библия. А своите имена и въобще всичко свързано със себе си пишеше с малка начална буква и големи останали. Ето така: аЗ сЪМ.

Аз: Да, получих парите. (те бяха сто и тринадесет лева) Към милиард и сто и тринадесет. Злоти. В звонк.

Той: Не са от сърце - върни ги - те ще те погубят!

Аз: Знам това. Мъката е голяма. Аз и картината съм я рисувал със злоба. И с цел да погубва живи души. И да ги превръща във вампири.

Той: Знам тЕ аЗ тЕБ. Само имам молба…

Аз: Капитанът, (картината ми се казваше Капитанът и изобразяваше полугол капитан с брада, с полу свлечен шлифер – явно ексхибиционист) пътува към теб, гол и разгърден – едновременно! Само в един плик! Даже врабчетата, накацали по жиците край пътя му, го съдят за ексхибиционизъм! Кажи молбътъ!

Той: Ти отговори - какво си си мислил, като рисуваш...това винаги е била моя картина - Даже аз можех да я нарисувам по-хубава, вместо да си давам парите за мол-а по твоя сметка... Както пиша по-хубаво от теб, според майка.

Аз: Майка ти е абсолютно права! Аз пиша извънредно противно! Това ми е цаката.

Той: 13 лева разлика е за онези 13 лв, които ми отказа назаем от моя разказ, подарък за теб (това за разказа също беше някаква шантава измишльотина).

Аз: Ура! Сега ще ти дължа 13 лв до гроб. И защото съм стиснат и обичъм дъ сам длъжник - ще се постарая да живея извънредно дълго!

Тук аз вече нарушавах и си играех с едно още по-жестоко табу – табуто наречено правопис. Пишех си, о, щастие, точно както ми падне! Изливах реки от натрупана игрива дивотия. Чувствах се палав като на горски сатир! Та аз се подигравам даже с правилното изписване на думите! Ура! И – забележете! – не вредях на никого!

Той: Ти си ми задължен за цял живот, защото носиш моето име... (имаме еднакви малки имена)

Аз: Така си е. И повярвай - правя всичко възможно, за да го опетня! На всички езици. На урду, хинди и бенгали. Но също на пущу и санскрит! Ураааа!

Той: Нахален си много. Урааа!

Аз: Аха-ха-ха, така си е.

Той: Пууууууу, какъв нахалник!

Аз: И нямам мярка в това! Жив да си, съюзнико и ветеране!

Той: Накрая ще остане само един от двамата.

Аз: Неминуемо!

Той: Ти.

Аз: Да. Или пък ти.

Той: Обещал си ми да си жив!

Аз: Накрая ще остане най-вероятно само един от нас двамата.

Той: аЗ не съм обещавал.

Аз: Но ако от нас двамата в края остане някой трети, ще е направо кошмар!