Стоя и го гледам пак. Седя си, по-точно. В заведението съм, в центъра на хубавия малък град К.

Аз съм 45-годишен мъж и според някои етични системи (от правила и норми), които сред доста хора са валидни все още – съм развален и мръсен човек.

Но има ли сега единна система от правила и норми? Не, естествено.

Според някои етични системи аз съм дърт и долен мръсник – задето го гледам. Това младо и хубаво момиче. И го гледам по именно тоя начин. С наслада.

Сега ще ви кажа: Бих уважавал тези морални системи, според които аз съм долен човек и мръсник. Ако те не бяха агресивни и не искаха да ме накажат. Но всяка пуританска система от правила и норми иска и да наказва. Има нужда от клади и отсечени ръце.

А аз – женен и възрастен човек – правя това, просто това: Седя си в хубаво, елегантно обедно заведение. И наблюдавам с елинска наслада едно двайсетгодишно момиче – сервитьорка.

Сега вие ще кажете следното (някои от вас, но именно те са ми важни – защото са свирепите ми опоненти): Абе, какво си се разпенил толкова! На кой му пука, че зяпаш едно момиченце? Нали не си тръгнал да го закачаш? Нали не си тръгнал да го скланяш да спи с теб? Просто си се наслаждаваш там, какво пък толкова?! Е, срамота е – стар и женен човек си – но срамното не е забранено.

О, да – именно това имах предвид! Някой наскоро ми каза нещо много умно за нас: ние не сме добри, но пък сме страхливи.

Тоест – в тоя случай – не ни стига смелост да те изгорим на клада, задето гледаш така младата жена. Стига ни смелостта само да цъкаме с език и да казваме тихо: Дърт мръсник такъв!

Говоря за морал. Говоря за стар, остарял морал.

Говоря и за мъдър нов поглед към морала, говоря за нуждата от рационално, внимателно, осъзнато преразглеждане на морала.

Защото тоя, който имаме в момента, е съчетание от селяшки, древни, идиотски, мракобесни, патриархални предразсъдъци – остатъци насъбрани в мазните ни робско-абаджийски подмоли (на мрачните ни подсъзнания)…

… и пълен дивашки разгул, наследство (явно) от степните ни прародители - хуни и печенеги. За които елините казвали, че живеят без ред и морал и се сношават дори с кобилите си. Пак тия елини.

Може би просто са презирали и са се боели от хунските ни прародители. Но понякога, когато гледам (в някои ранни и дрезгави утрини) сцените пред чалга клубовете на София и Бургас, на Варна и Пловдив (пък и на тоя красив малък град, в който съм), аз си давам сметка, че елините неслучайно са се ужасявали от липсата ни на морал и от нашето варварство.

А аз сега – подобно на цивилизован или поне възхитен от цивилизацията елин – гледам и се наслаждавам на едно красиво младо момиче.

Но това не е ли мръсна съблазън? – питам се дори и самият аз.

Не сме ли ние християни?! Не съм ли аз християнин?– питам се – и щом сме, щом съм…в такъв случай, когато окото ми ме съблазни – не трябва ли аз веднага да го извадя и да го захвърля от себе си?

Но след това си казвам: А кой иска аз да съм лишен от радост в живота? Кой? И ако тая гледка е радост – невинна и скромна, но голяма – за мен – защо този някой иска да ме лиши от нея? За да обърна глава само към оная радост горе? Надали…

Но после си казвам: Боже! Миличък, Боже - има толкова гняв, злоба, несправедливост, ужаси и болки…навсякъде наоколо…Толкова много, които аз трябва… и мога да поправя – та това ли ще е грехът на греховете ми? Моето зяпане на закръглени дупета и малки, стегнати, съвършени гърди? Вижте – и вкусовете ми са съвсем елинистични!

Да. Говоря за морал, говоря за нов морал, говоря за мракобесието и предразсъдъците.

Говоря за насилието и агресията, които се приемат като нещо нормално и дори достойно за поощрение (та нима децата на пет не играят игри с милиони убийства!) от тоя морал, който и сега се приема за нормален…

…и за секса и любовта, които (в повечето им форми) се приемат за неморални! От тоя остатъчен, мракобесен, полусрутен, предразсъдъчен и пещерен морал, който все още цари тук и там.

А какво ли ще си каже момичето, ако ме види, че го гледам? – питам се. Какво ли ще си кажат възрастните жени, които са ме виждали по телевизията, виждайки ме, че го гледам? Какво ли ще си каже моята жена, виждайки ме, че го гледам? Какво ще си каже моята съвест, виждайки ме, че го гледам?

И се наслаждавам, на всичкото отгоре!

Какво ще кажат всички те?

Момичето – надявам се – ще извади отнякъде малко от оная елинска, древна, тракийска,  вакхическа мъдрост. Която я има все още по нашите земи. И ще се зарадва на погледа ми. Моят поглед означава щастливо одобрение на една добра природа и на един щедър милостив Бог.

Моята съвест и моята жена – с тях нямам проблеми.

Те са сестри и са благи и мъдри. Може да се понамръщят – но на шега.

Та какво лошо има в това човек да се радва на красивото? – така ще кажат те.

Ами, ако поиска да го вземе? – така ще кажат моите злостни критици и опоненти.

Че защо да не го вземе? – така ще кажат моята съвест и моята жена. - Той няма да го унищожи, няма да си го прибере! Красивото е, за да му се радваме! И какво, по дяволите, означава „взимам“ и „възползвам се“ – когато става въпрос за красивото? Та нима хората и тяхната красота са някакви предмети на притежание, търговия и ограбване?

Ако мъж иска да прави любов с жена – която и да е тя, каквото и да е положението ѝ – не е ли това справедлив и красив порив към щастие и добро?

Ако жена иска да прави любов с мъж – независимо какъв е той и какво е социалното му положение – не е ли това израз на свещена свобода и жизнерадост?

Ако хората правят нещо, без да насилстват – не е ли това тяхна лична работа?!

И все пак…Изписах всички тия неща, защото в главата ми има смущение.

Говоря за морала. За тоя, който трябва да построим наново. По нов, смислен, светъл начин.

Мисля всички тия неща и се опитвам да се наслаждавам на малкото момиче, което току-що ми донесе чаша съвършена цитронада с лед. Да се наслаждавам без примитивни угризения.

Забелязвам, че то е уморено. И пред очите ми се отваря…Ето - това е друга страница на моя трактат за морала. Момичето е малко, красиво, изящно. Но преуморено от десетчасовите си смени, които прекарва, без да седне и за миг.

Това е нова страница. От моя безкраен трактат за морала. Главата за експлоатацията. Но за нея ще ви разкажа по-нататък.

Сега да погледаме момичето. То е красиво.

Прочетете още от Колонката на Калин Терзийски в Edna.bg:

Августовски календар на чувствата

Обичам да си говоря така с хората

Кошмарът, който съзнанието ми роди

Пишете на Калин Терзийски на edna@netinfo.bg.