Една мила дама, моя приятелка и много умна жена, живееща някъде на север, в една малка, кукленска държавица, ми писа наскоро във Фейсбук. 

Ех, този прекрасен, този проклет Фейсбук, тая черна дупка за време, това поле за развъждане на досадни и кичозни цветя! Из което понякога никнат и най-красивите нарциси и най-великолепните карамфили на революцията, и най-нежните, пепеляво сребристи рози на любовта…

…та тя ми писа по повод един наш по-отдавнашен разговор, в който ние бяхме обсъждали защо на много хора им е особено приятно да общуват с известни личности.

И тая страст – да се общува с известни хора - срамна ли е, добра ли е или лоша…

Бяхме обсъждали и откъде идва това неприятно чувство у известните хора, че тези, които ги търсят, ги търсят винаги, за да искат нещо от тях.

Този път тя ми написа следното:

„…И така, като заговорихме за комплексите. Аз, както ти казах, нямам комплекс непременно да познавам известни хора. Не считам, че това ще ме направи по-значима. А и съм имала такива възможности. И сега пак се сещам за комплексите на известните, че всеки търси някаква полза от контакта с тях. Вече съм ти разказвала за онзи известен мъж, с когото имах кратко познанство. Не беше флирт, въпреки че бях млада и атрактивна. Той самият подчертаваше, че е приключил с авантюрите и е обещал на жена си да се държи прилично, беше си на възраст. Това пък на мен много ми допадна и общувах свободно с него. И така той все повтаряше – какво да направя за теб, което мен безкрайно ме учудваше и му казах, че няма нужда да прави нищо, аз просто се радвах на общуването с толкова интересен човек.

Покани ме на представянето на своя книга. Отидох, купих си книгата и се наредих на опашка за автограф. Когато ми дойде редът, той каза - моля те изчакай ме. И така изчаках, имаше доста хора. Най-накрая си тръгнаха и той ми каза – отиваме да се почерпим. Хубаво, но към нас се присъединиха негови близки приятели –  някакъв режисьор с жена си. Тръгнахме към близко заведение, а по пътя те се държат с мен сякаш съм някаква фльорца. Гледат ме по този начин. Аз по-скоро се притесних за известния – да не си помислят, че наистина е така, че наистина съм фльорца. И даже ми се искаше да си тръгна, но щях да го обидя. Седнахме, а те продължават да говорят разни лични неща с него и ме игнорират напълно. Аз си пиех питието и си мълчах, но вече много се дразнех и се чудех как да се измъкна. Той се държеше внимателно, виждах, че се притеснява от ситуацията, и за да ме включи в разговора, ме попита – какво прави мама. И аз вече (бясна) казах – ами мама има две прасета – казват се Цезар и Клеопатра (което беше истина) На фона на снобските им превземки това прозвуча като гонг. Режисьорът се усети и взе да разговаря с мен, но аз намерих повод да се извиня и да си тръгна. Такива ми ти работи.“

Аз се позасмях на историята ѝ. Хареса ми. Истинска жива история от едно време. Когато имаше разни неща като фльорци, а отношенията между половете бяха едни такива – церемониални. Леко поръсени с патриархална мнителност.

После ѝ отговорих така:

Много интересна история, мила. (и добавих електронна усмивчица, ех тези електронни усмивчици) Но щом толкова говориш за това и така го помниш…все пак това означава, че никак не е маловажно за теб (и пак - електронна усмивчица – тоя път – извинителна).

Мисля си, че когато човек много се възбужда от някаква тема и говори много по нея - явно тя никак не му е безразлична. Ето, ха-ха – като теб сега. И друго - какво наричаш „комплекс“? В езика на Фройд и психоаналитиците това е термин със съвсем определено, научно значение. А в разговорната реч "комплекс" се използва за щяло и нещяло.

Та така.

Но общо взето…всички обичаме много да се познаваме с известни, велики, прочути, големи хора. Така си мисля аз. Луди сме по това. И може би отричаме тоя факт, когато той е прекалено важен и мъчителен за нас. Аз примерно мога да напиша (и ще напиша - вдъхновен от теб) разказ за това колко силно и впечатляващо се различава отношението ми към неизвестния човек от това към известния човек.

И то – различават се по доста сложен начин. Примерно – аз изпитвам болезнена наслада, възбуда и вълнение от представата, че мога да общувам с прочут и прославен човек…В същото време ми е някак тъжно от обикновеността на някой, когото харесвам. Харесвам го, знам, че е много умен и талантлив, но не се е прославил с нищо в живота си, с нищо не е изпъкнал…И аз изпитвам една сива скръбна скука и досада от него. Бива си го – казвам си (това – съвсем несъзнателно, естествено), бива си го, но е никакъв…безличен, един от многото…и без да искам (наистина без да искам!) аз започвам да мисля за него като за цвете, което изсъхва в празна ваза в празна стая – без да донесе дори и малко възторг в тоя свят.

Но ако разбера в миг, че всъщност този същият човек се е прочул с нещо (или че е прочут, но аз просто не съм знаел) – изведнъж сърцето ми прелива от вълнение и хубаво чувство – и към него и към света. Все едно целият свят е влязъл в празната стая и целият свят се е възхитил на цветето и му е налял прясна вода във вазичката!

Срам ме е, че изпитвам това. Но не е ли истината най-важна? Затова предпочитам да кажа истината за това, което изпитвам, па ако ще и да не е красиво. Пък нека тоя, който не е изпитвал такива чувства, пръв хвърли камък по мен.

Да…Известността е живот чрез другите, мила. Тя е форма на безсмъртие. Банално е това – но е истина. И на мен (пък и на всички – мисля) – им е тъжно, когато гледат обикновен, непознат човек - защото той ще умре и ще изчезне. И това ни напомня за цялата ужасна преходност на нещата в световете. А прочутият ще продължи да живее, докато има кой да го помни. Ако наистина е велик – ще го помнят, докато има хора.

И затова ми е мъчно и тъжно да общувам с неизвестни хора. И затова така се възторгвам от общуването с прочути и известни.

И ето сега идва сложността! Тъкмо в тоя момент – когато усетя своята прекалена привързаност към прославения – аз – като християнин, тоест – като човек с много угризения на съвестта - веднага, неусетно се насочвам в противоположната посока…и започвам да се стремя, някак мазохистично, благородно (както си казвам) към близост с обикновения, неизвестния, неуспелия и неизпъкващия с нищо. А прочутият и преуспелият някак даже леко намразвам – именно заради това християнско чувство. Което стои винаги в мен като цензор и казва: Мрази богатите (на слава, на успех) и обичай бедните, пропадналите и неуспелите в нищо.

Но когато усетя, че прекалявам в тая парадоксална (и някак принудена) привързаност към неуспелите и неудачните хора (а ето сега цензорът-християнин у мен казва: как не те е срам въобще да използваш такъв израз като „неудачни хора“!)…когато се усетя, че съм прекалено изкуствен – аз отново се отдавам на естественото си влечение към прочутите и великите.

И така – на приливи и отливи.

И въобще не мога да кажа кое от двете ми влечения е „естествено“! Най-вероятно и двете са естествени. Та нали човекът е и ангел и звяр? Така май казваха.

Нали ти казах - наблюдавал съм внимателно как се променя моето отношение към един човек, когато разбера случайно, че не е неизвестен и обикновен, както съм мислел, а е велик и известен. Просто все едно се изпълвам с газирана вода от нахлуващо вълнение!

И да ти кажа - не намирам нищо срамно в това!

Мисля, че това просто е най-дълбокият ни човешки стремеж към безсмъртие (усмивчица).

Защото славата и известността са единственият път за постигане на безсмъртие в наше време, като помислиш. Единствените начини, които все още не сме отхвърлили и не сме обезсмислили с рационализма си.

Така написах аз. И добавих още една електронна извинителна усмивчица заради целия тоя човешки омагьосващ рационализъм, който пречи на зрелите дами да си мечтаят разни розови неща – там, на север.

Пишете на Калин Терзийски на edna@netinfo.bg.