Хайде да не ме плашиш с Терминал 2.
От време на време току излезе някоя статия или истеричен репортаж за това, как някой е решил да намери своя изход през Терминал 2. И край. Изтичането на мозъци започва или най-често продължава, започват оплакванията, мрънкането и обвиненията.
Не мога да разбера – това с Терминал 2 заплаха ли е?
Защото познавам много хора, които напускайки страната, ще ни направят голяма услуга.
Изборът да напуснеш или да останеш е личен. Той не е държавен или обществен въпрос.
Все едно да те държим отговорна, ако се влюбиш в някой италианец и решиш да отидеш при него, ама не може. Как така ще зарежеш нас, българските лъвове, и ще отидеш при италианото? Как нямаш капчица патриотизъм?! Пък и тия италианци са едни такива - трътлести, мургави, сигурно отиваш заради парите. Много си ни ясна. И да не си посмяла да се върнеш!
Но не мога да приема, че “напускането” трябва да бъде прието като заплаха. Ако аз реша да си потърся щастието другаде, нищо няма да ме задържи и ще си тръгна с триста, но не със злоба. Просто ще отида да направя нещо с живота си. Или поне да се опитам.
Истериите и заплахите около заминаването често пъти ми изглеждат като заплахата на псевдо-самоубиеца. Искам да кажа, че ако някой е решил да се самоубива – ще го направи. Тихо и ефективно. И обратното. Когато някой истерично подскача и заплашва, че иска да се самоубие – със сигурност иска да му обърнем внимание, да го умоляваме да не го прави и да му обясним как е толкова ценен, че без него светът ще спре.
Ако някой иска да отиде някъде – да го направи.
Нека обаче не обвинява другите за нещастието си и липсата на реализация. Много често ми обясняват, как България се изнася, как масово се обезлюдяват села и градове. Това най-често са тези, които никога не са ходили никъде и не са видели, че самолетите, които излитат от митичния Терминал 2 са също толкова пълни, колкото и тези, които кацат на него.
Защото животът е процес. Едни отиват, втори остават, трети се връщат, четвърти остават там.
И много често тези, които ми обясняват как държавата им е длъжна да ги задържи, са просто хора, които не искат да носят отговорност за собствения си живот. А това е по-голям проблем и от липсата на реализация.
Учат специалности, които много добре знаят, че няма да им гарантират кой знае колко висок доход, но въпреки това после мрънкат. Ами няма как това да събуди нашите съчувствия. Или поне моите.
И когато някой каже, че една медицинска сестра може да си намери работа в Англия за 1000 паунда – прекрасно! Да отива и да промени живота си! Нека не забравяме, че една медицинска сестра от Молдова, например, би дошла в България поради същата причина.
Нали ви казах – това е процес. Едни си отиват, други идват. Нека пожелаем успех на всички, които тръгват.
В края на краищата всеки трябва да търси щастието и реализацията си. Тук или където и да е. Но нека заминаването не се превръща в мъка или трагедия. Отиват да работят, не отиват на източния фронт, нали така?
И накрая: да живееш, означава да си свалиш помощните колела и да се оправяш сам. Да живееш с победите си и да не обвиняваш другите за загубите си.
Прочети още от Симо Колев в Edna.bg:
Жената на 2015-та. И по принцип.
Пишете на Симеон Колев на edna@netinfo.bg.
