Доста често в желанието си да показваме любовта си към даден човек, ние загубваме себе си. Поставяме на първо място нуждите на този, когото обичаме, подчиняваме живота, емоциите, дори мечтите си, вярвайки, че това ни прави щастливи.

Говоря за капан, в който и аз бях попаднала, капан, който бях заложила сама на себе си. Не осъзнаваш, че си заложник на измислено щастие, докато в един миг нещо не те разтърси.

Попаднах случайно на един текст, който ме извади от съня и ме накара да осъзная колко съм грешала. Той гласеше следното:

”В определен момент ще разбереш, че си направил толкова много за някого, че следващата възможност е да спреш. Да го оставиш на мира. Да си тръгнеш. Не е като да се отказваш, не е като да не си заслужава да се опиташ... Просто трябва да драснеш линията, разделяща решителността от отчаянието. Това, което наистина е твое, все някога ще стане, а това, което не е, колкото и да се опитваш, никога няма да бъде.”

В опитите да задържим някого в живота си, в усилията ни да закрепим връзките си, ние забравяме за една много по-важна връзка – връзката със самите себе си. А тази връзка не се поддържа лесно.

Вътрешната хармония и душевният мир са привилегия, на която се радват малцина. Голяма част от хората са ангажирани да са в услуга на всеки друг, но не и на себе си.

На много от вас тези думи ще прозвучат егоистично, но ако се замислите, ще установите, че имайки баланс във вас самите, то той ще се проектира и в света около вас, върху хората, които обичате и които искате да запазите до себе си.

Научих се, че когато не обичам себе си и другите не ме обичат. Разбрах, че светът е едно голямо огледало, което отразява нашата нагласа към живота, любовта, приятелството... та дори и към най-прозаичните неща.

С каквато нагласа застанете пред това огледало, то просто ще я отрази. И тогава не можем да се сърдим на никого, освен на самите себе си за реалността, която сами проектираме.