Само преди няколко дни получих най-хубавия комплимент в живота ми!
Освен че децата ми казват често, че съм най-добрата, най-красивата и се чувствам най-обичаната майка за тях, след много „Обичам те“, които предполагам всеки родител чува няколко пъти дневно, синът ми сподели, че съм „най-спокойната майка“.
Изненадах се. Знаете колко отговорно е да бъдеш родител.
Колко старания полагаме всички, за да възпитаме добри деца, колко често се питаме направихме ли всичко както трябва, обвиняваме се, когато избухнем понякога за нещо дребно, чудим се дадохме ли всичко от себе си, за да получим най-ценната оценка в живота ни – тази от собствените ни деца.
И така, той няма навършени 7 години и се запитах дали случайно, или осъзнато за неговата възраст, ме определя като спокойна. Отговорът беше повече от очакваното.
Той бил виждал другите майки да викат на децата си в градинките, да им се карат пред всички, да ги поставят в неудобни ситуации и децата да се чувстват „дискомфортно“ (дори не знаех, че знае тази думичка, а камо ли, че може да я употребява на място).
Няколко дни по-късно така му се накарах преди училище, заради това, че е разсеян и бавен и не помни разни неща, че после цял ден се питах дали ми е простил, дали е забравил и дали все още мисли, че съм най-спокойната майка?
Мислех си също колко бавно се променям аз… Как забравям понякога… Колко време ми трябва, за да изпълня едно обещание или съботно-неделен план... Как съм по-търпелива и внимателна с другите деца, които идват при мен на йога… Как никога не им се карам на висок тон и за това, че самата аз предпочитам да решавам споровете с разговори, вместо с караници.
Когато взех сина ми от училище, той вече беше изпълнен с други емоции, които искаше да сподели с мен. Попитах го дали все още мисли, че съм най-добрата и спокойна мама след сутрешния ни конфликт. "Да", отговори той, "защото беше права".
И така, гузната ми съвест се стопли и успокои. И реши за себе си да не се занимава с глупости.
Голяма работа, че децата ни са по-бавни или по-бързи от другите, по-палави или по-тихи, по-смели или по-плахи… Важното е ние да сме спокойни, за да имаме търпението да им обясним и покажем, че това, което искат да бъдат, зависи изцяло от тях.
„Не подготвяй пътеката за детето. Подготви детето за пътеката и то ще намери своята посока“.
Прочетете още от Светла Иванова:
Пишете на Светла Иванова на edna@netinfo.bg.
