Повтарям по цял ден наляво и надясно – от нас зависи дали животът ни ще е рай или ще е ад, от нас зависи дали хората ще са ангели или дяволи за нас… От нас зависи.

И то не от това, което правим. Не, не само от него. А от това, каква е нагласата ни към нещата.

В началото на едно японско упътване за ремонт на мотоциклети пишело: "За да подходите към ремонта на своя мотоциклет – първото, което ви трябва, е правилна нагласа!"

Това изречение беше използвано от Робърт Пърсиг във великата му книга "Дзен или изкуството да се поддържа мотоциклет".

Така.

Днес казах на една мила жена, измъчена, с торбички под очите, с хубав дъх на бонбони, в който се вплиташе и почти недоловима (но не и за мен) нишка алкохол – (милата, споделяше ми, че се е пропила от тежък живот и търсеше помощ)– та днес ѝ казах така: "Ако един сакат човек гледа спринтьор, нормално е да му завиди и да си каже: какво съм аз пред този спринтьор?

Аз съм едно сакато нищожество, което се влачи и тежи на себе си и на останалите! А я го вижте този – колко е хубав и как тича само!

Но в същото време, ако един гепард гледа спринтьора…

Да, гепардът, най-бързият сред живите същества на сушата - той ще се усмихва под русия си мустак и ще си казва: Тоя бавен и явно сакат човешки син, който едва-едва си движи късите и полунепотребни крака - дали да го съжалявам, или просто да отида да го ухапя по хилавия прасец?"

Въпрос на гледна точка, нали така? Въпрос на нагласа.

Ние в България винаги сме се чувствали изостанали и бедни. Защото се сравняваме с холандците и швейцарците. И никога не се чувстваме богати  - просто защото никога не се сравняваме с лаосците и афганистанците. Дори смятаме едно такова сравнение за срамно. Е – казваме – сега пък точно с тия ли ще се сравняваме?! И към малодушното ни себеокайване се прибавя и нагъл расизъм.

Ние подхождаме към въпроса за бедността и богатството с нагласата на предварително загубилите. На задължително и неминуемо ощетените.

Защо да имаме такава нагласа?

Може би е просто удобна?

Та нима жертвата не я съжаляват? Нима на нея не ѝ е по-леко, защото никой не изисква от нея нищо? От оплакващия се, от живеещия с нагласата, че е беден и поразен от живота, никой не иска нищо. Просто го оставя на мира и му дава малко съжаление. Удобно, нали?

И така. Казах на милата жена, че ѝ предлагам да мисли за себе си, вместо като за жертва на обстоятелствата, като за герой.

Всеки – казах ѝ – ще умре. Въпросът е да не му пука от това. А да мисли за друго. За това – като нищожество или като герой ще умре.

Най-великият героизъм е надмогването над собствената слабост. Над страха, малодушието и отчаянието.

А за това ни трябва правилна нагласа. Нагласите си ги създаваме сами. Налагаме си ги. Те…Хм…Те, дявол да го вземе, не се продават в моловете. Всеки е длъжник пред себе си – да изгради правилната нагласа към живота у себе си!

Всъщност, нека тя е такава, каквато той намери за добре! Въобще не искам да разпореждам на всички хора да бъдат герои.

Ако някой иска да преживее живота си като свиня, като жертва, като слабак или като неосъзнат страхливец – това е негово свещено право.

Ако е взел решението да живее като страхлив човек сам, и е взел това решение (да живее като страхливец) след сериозно мислене, аз ще го подкрепям с все сили! Свобода!

Но сега да кажа и няколко неща за нагласата в друг аспект.

Нека говоря за това – обичам ли хората или не.

Аз мога да смятам хората за нищожни и зли същества. И (вие знаете добре това) мога да намеря прекрасни аргументи, с които да обоснова това си мнение. Та не са ли го обосновали по най-майсторски начин десетки прочути мъдреци-човекомразци? Мнението, че човекът е неспасяемо и зло същество? Естествено, че са го доказали.

Ако искаме да живеем с представата, че човекът е отвратителен – няма да се намери човек, който да е способен да ни разубеди!

Но може, по съвсем същия начин, да живеем и с представата, че човекът е добро и светло същество. Дълбоко в себе си, зареден с добро гориво. Човек постъпва лошо, само защото е объркан и уплашен – така казва този, който вярва (има нагласата), че у човека е заложено добро начало.

И сега ще ви подхвърля – ей тук – на този поцинкован плот за аутопсии – една случка. И ще ви оставя вие да си направите изводи.

И веднага след това да анализирате на основата на какви нагласи правите тези изводи.

Ето. Преди дни пуснах на стената си във "Фейсбук" една снимка – направих я снимка на корицата си. Картина на Пол Сезан. Къщата на обесения. Един от най-фините му и покъртително мъдри шедьоври. Просто една селска къща. Направена в неговия предкубистичен стил, с едри, могъщи мазки, даже не мазки – бих казал "ръце" – както казват мазачите в строителството. Сезан е рисувал с шпакла. Бил е уверен и трагично самотен в проникновенията си. Картината не е бляскава. Тя е сивкава. И колосална по сила. Седиш и гледаш. Няма нищо. Просто тръпнеш. Самотен и окриляващ ужас – пред тая къща, в която е живял някой, който после е увиснал на някакво късо въже. И обувките му са тракали ток о ток. Къщата си стои там – на картината. Тихо. Зад къщата се усеща екзекуцията и човешката абсурдна немилостивост. Сезан не се е шегувал. Рисувал е на ръба на възможното. Чудовищна тиха картина.

Тя получи около 45 харесвания. Аз имам 5000 приятели в този профил във "Фейсбук". Но явно Сезан не върви много.

Дни по-късно публикувах снимка с котарака си. Който умря от котешки спин и разкъса старото ми сърце. Той беше живото същество, което обичах най-нежно. Срамно ли е да обичаш така една котка? Кой ще каже, че е срамно? Снимката беше хубава и надписът ми беше сърцераздирателен: "Моят Луци, който вече е ангел."

Тази снимка получи над 250 харесвания.

Аз си казах – хората са мили, чувствителни и състрадателни. А и снимката беше красива. Значи  - и ценители на красивото.

И заживях три дни с тая представа за хората.

А вчера пред очите ми се изпречи профилната снимка на една госпожа. Не съвсем млада. Още имаше нещо съблазнително в нея. Но съблазнително – ако си любител на ракия и свински субпродукти. Някак – рехава и отпусната дама. Хубава. Но и вече не твърде. Може би – пиеща повечко. И ето какво беше по-впечатляващото в случая: профилната ѝ снимка беше снимка на голия ѝ задник – само по едни жартиери.

Добър задник! – казах си. - Сексапилен. Малко брутален.

В смисъл – не момичешко сладко дупе. А едър, мощен, предизвикващ стягане в гърдите, женски задник. Който пръв хвърли камък по него или по мен, защото говоря за него – първо да помисли. Лицемерното целомъдрие вече изглежда смешно. Всички сме сексуални до немай-къде. Просто го крием и ставаме жалки, криейки го. Да, да. Задник. Аз въздъхнах. Трябваше да си изградя правилна нагласа към тази снимка, към тази жена, към света, представящ ми този частен случай. Този хубав голям задник.

И заизграждах нагласата си.

А после погледнах съвсем случайно (а може би неслучайно) колко харесвания има задникът. И той имаше 456 харесвания. Десет пъти повече от Сезан и два пъти повече от трогателния ми котарак-ангел.

И сега идва изводът от цялото това мое писане.

Аз сега мога да изпуфтя и да подходя към това с нагласата на баналния, омерзен и злонамерен човек. С нагласата на един вечно окайващ се и търсещ греховете и грешките на другите вкиснат моралист-мърморко. Да кажа нещо тъпо и човеконенавистно. От сорта на: Отвратително! Отвратителни хора! Хората са жалки! Хората станаха пошли и долни до немай-къде! Хората станаха простаци! Гледай ги, тая сган, как не харесват Сезан, ами харесват голия задник! О, светът загива, хората са гнусни и няма спасение за тях и идва потоп! Содом и Гомор е светът сега и имаме нужда от огън и жупел - от небесата!

Така би казал всеки лесен и тъп баналист. Който лесно и без да се замисля е изградил у себе си една злобна и негативна нагласа към хората. Той иска да намери причина да ги обвинява и да ги …мрази! Това иска той. Копнее неосъзнато за хубави причини за мразене на хората.

И те, странно как, все му ги дават. Или пък – той все успява да си ги намери.

Но.

Но аз ще направя нещо друго.

Аз потупах този хубав закръглен задник. Аз помахах на 456-те човека, които го бяха харесали. И ги поздравих за освободеността и вкуса. И си казах: "Аз, братя мои и сестри, не съм лесен идиот. И аз ще възприема една по-различна от обичайната нагласа."

О, да! Аз ще направя по-трудното. И няма да се омерзявам, няма да заемам позата на укоряващия целомъдрен еснаф! Аз просто ще се зарадвам на хората, които харесват голия задник повече от Сезан.

Знаете ли защо?

Защото аз искам да имам добра нагласа към хората! Аз искам да ги обичам и да ги харесвам! Аз искам да ги приемам такива, каквито са. И да им се радвам.

Защото, струва ми се, който прекарва живота си в омраза и укоряване на хората, просто си пропилява живота.

Е, това е!

Приемам този толкова харесван задник…приемам и факта, че е по-харесван от Сезан - с една блага, всепрощаваща усмивка. С леко примижаване. Благо.

Нагласи.

Пишете на Калин Терзийски на edna@netinfo.bg.