Казват, че българите са гостоприемни. Едва ли обаче, ако в днешно време отидеш неканен гост някъде, ще те приемат като едно време. Дори и да имаш някой лев в джоба.
Доста хотели се кръстиха "къщи за гости". Сякаш, за да запазят тази отколешна традиция. Много хубаво, обаче в повечето от тях се чувстваш като в обикновен хотел. Преди ви разказах защо обичам повече да ходя в Пирин.
Вече знам и едно местенце в Родопите, където дори не на гости, човек се чувства като у дома си. Ще ви го опиша съвсем простичко.
Влизам в идеално чистата къща. Постлана е с ръчно тъкани пътеки от стопанката. Събувам се. В по-чиста къща не бях влизала. Тя е изплела и терличките с родопски шарки. По-късно ще пробвам и аз да тъка на стана. Той е в специална стая – музей. От стана и чекръка, до софрата на пода и бебешката люлка, която виси от тавана… всичко е по старому. Така и аз, и децата ни се докосваме до прадедите ни.
До вечерта смилянският боб от градината къкри на печката. Тя е на дърва, като цялото отопление. За да го поддържа чичо Румен става през час и половина, дори и през нощта.
Камината грее. Намираме се в механа около 20 квадрата. Има нещо специално в нея. Стопанинът ни разказва как 7 години я е дълбал с длето в скалата. 7 години труд за 20 квадрата! На стените висят различни музикални инструменти – дайре, кавал, китара, чанове, акордеон, тарамбука, тъпан, хармоника… За всеки по нещо.
Само гайдите ги няма. Те се съхраняват в найлонови торби, които предпазват кожата от изсъхване. Синът на стопаните е гайдар. Прибира се от работа и хваща гайдата. По нищо не му личи, че е изморен. Стопанката пък запява родопския химн. После… каквото ѝ кажем. Чудя се откъде тази крехка жена извади този силен глас? Трудно е да се надпее гайда без микрофон. Извивките ѝ са перфектни. Бих помислила, че слушам запис, ако не беше на метър пред мен. Тя е добра домакиня. Неуморна. Освен че поддържа цялата къща, готви всичко, каквото ти е на душата и пее чудесно, вече 32 години работи като детска учителка. Всяка свободна минута тича при децата ни да се занимава с тях, "за да може мама и тате да си починат".
След спонтанния концерт идват танците. За наша изненада излиза внучката с родопска носия и повежда хорото.
Чувствам се като турист в собствената ни държава. Сякаш я виждам с други очи. И се чудя защо няма повече такива хора и къщи за гости.
В това село на времето имало два работещи цеха. Хората имали работа. Младите още не били напуснали. Построили големи къщи, тип семейни с много стаи. Но има само една от тях, която е отворена за гости. Иначе селцето е най-чистото, което съм виждала. Личи си и по прозорците на хората. Блестят. После се сетих, че те няма от какво да се замърсят. Навсякъде дървата за огрев са подредени под конец. Външни чешми има почти пред всяка къща. Цветя в саксии се гледат и пред пътните врати. Никъде нищо не се заключва.
Но да се върна към нашите работливи стопани. Всичко произвеждат сами. От сладкото, чая, млякото, сока от малини, дори меда към мекичките сутрин, до сиренето, зеленчуците, пържените картофи, хляба, месото, плодовете, клина, пататника, та дори и качамака… Всичко е домашно.
За да ми повярвате, ще ви дам един пример само как се прави домашен качамак. Взимаш кочаните на царевиците. Рониш ги. Оттам в казан всичко се изчиства и измива идеално. В тави се пекат зрънцата във фурната, докато добият златист цвят. Когато се изпекат, се занасят на воденичен камък, в мелница да се мелят. И от това брашно се приготвя качамакът. Не знам дали сте го опитвали с настъргано домашно сирене и кашкавал с медец отгоре. Да си оближеш пръстите!
Излезеш ли пък на двора, можеш да си откъснеш грозде, къпини, ягоди, а малко по-навътре в планината под опитното око на стопаните, да си набереш манатарки, мурсалски чай, билки и подправки. Ако искаш, може и да издоиш домашната крава.
На другия ден се разхождаме до едно барбекю в планината. В местността "Угреница". Ще отидем с УАЗ-ката на стопанина, защото нашите коли са по-изнежени. Тук има много маршрути за разходка. До някой язовир, до някоя пещера… Навсякъде очите ти се пълнят с красота, а капацитетът на белите ти дробове се разширява от чистия въздух, който се опитваш да вдишаш, колкото можеш по-надълбоко.
Лягаме си. Забравила съм да си взема книга, а телевизор сякаш не ми се иска да си пусна. Заглеждам рафта. Във всяка стая има книги. Спирам се на "Анини приказки" от Стефан Цанев за децата и "Дарина" от Тодор Чакъров за мен. Това издание е с 10 години по-старо от моя набор. Признавам си, че до сега не се бях запознавала с автора, но ще потърся по антикварните книжарници в София всичко от него.
И после ме питайте пак защо обичам повече планините от нашето черно, наситено черно море. Сигурно и по морето има гостоприемни хора. Но къде да ги търсим в този бетон, пренаселеност и мръсотия?
А и не всеки е роден с широко сърце, нито пък е надарен с дарбата да те посрещне с песен и да те изпрати с усмивка. Чак до пътната врата.
Пишете на Светла Иванова на edna@netinfo.bg.
