Понякога ми се ще да съм смел и безотговорен. О, не, не. Не е това най-точното име на моето желание. Искам да съм свободен.

И примерно – като се разболея нещо – да взема да не обърна никакво, ама никакво внимание. Да няма ах и ох.

И ей така - като смел и самотен жерав, като орел, като мечок в далечната сочна и ужасна тайга – да падна и да умра. Без ах и ох.

Без мекошаво скърцане и без страхливо треперене. Да се влача пет дена – болен и треперещ – пък да падна и да пукна. Ей така – като във великите, стари, истински времена!

Дали е имало такива времена? Може би откакто хората съзнават себе си – все въздишат с носталгия по тия велики времена на първична свобода. В които мъжете са били мъже (и жените са били още по-мъже!)…

…и не са ходели по доктори за простатата, не са се влачели по пет години като привидения по унизителни опашки за здравни подаяния. Разболявали са се и като волни зверове са умирали – от страшна, бърза, обикновена, категорична смърт. Хоп и готово. Свобода се казва тая работа.

Да не си роб на страха си - за мизерния животец, за удължения животец, за откраднатия животец, за дадения по милост животец.

Свобода се казва тая работа.

Ще станем свободни само когато плюем с презрение на тия, които ни учат, че трябва страхливо да си пазим животеца. (с бета блокери, с води за усти и с антиоксиданти). И че това е целта на човешкия живот.

Да не си скъперник на дни. Да не си треперко за някой и друг час отгоре. Да не си роб на здравноосигурителни демони, които се смеят на лигавата ти медузна слабост. Свобода се казва това.

Така си мисля понякога.

Но изведнъж тръсвам глава и си давам сметка, че само да прескочи два пъти моето скромно моторче-сърчице, двукамерният ми двигател за чувства и вълнения – и аз ще изтичам плахо-плахо. Право при някой горски доктор Охболи. За да плача наум пред неумолимите му двери – там - в чакалнята.

Страхливо робче съм и аз. На здравенцето.

Всеки мъж на средна възраст все иска така – да се освободи. Най-накрая да престане да му пука за това и онова. Не стига семейството и цялото това общество – със своите милион изисквания – и колата с вечно развалящия се съединител, и началникът в работата  - със смрадливия си поглед, пълен с упрек и недоволство…

…ами сега – и проклетото здраве! Поне от него да се измъкне човек!? Поне на него да не робува?!

О, не става. Така ни научиха. Който е роб на едно – той е роб и на друго.

Роб на хладилника. Хладилникът, който казва: Искам да ме направиш пълен! Не след малко, свиньо, а веднага – тичай и купувай! Тичай в хилядите супермаркети и ме напълни! Ти си мой роб и аз съм твой господар! Ако съм празен, ти ще трепериш и ще умреш един ден от жалкия си страх! Работи като луд, защото аз съм твоят олтар за пренасяне на жертви!

Роб и на здравето – което казва: Тичай, защото простатата алармира, сърцето прескача – тичай и купувай лилави и розови лекарства и трепери пред някой злачен кабинет! Нали си страхливец и роб – знаем те – няма да умреш гордо, без да ти пука – затова тичай и се предай в лапите на медицината!

Така си размишлява мъжът на средна възраст  - ще му се да не е роб…

…и на мен ми се ще да не съм – но си давам сметка, че това са воплите на здравия.

И ето, че преди два дни – както бях смел, както бях ербап – хапвах риба, бяла нежна и хубава пъстърва – на скара, за да е направо чудовищно и непосилно здравословна – и щрак…

Една хубава и здрава кост, една от тия, които са служели за опора на пъргавото и красиво тяло на живото същество, което ядях, се заби в гърлото ми!

Право в тонзила палатина.

Небната ми сливица. Човек има много сливици. Лаиците мислят, че са само две – тези – големите, зад дъгите на мекото небце. Те се казват именно небни сливици. Но всъщност сливиците не са само две, те са доста, разположени в лимфатичния кръг на Пирогов-Валдайер. Както и да е. Щрак – и право в лявата ми сливица – тази – голямата,  дето всички я знаят. Кост като храм на ах и ох.

Страхливец съм аз. Уплаших се; и чак – ей така – на масата, забърках с пръст в гърлото си. Та кой не се плаши от мисълта, че може да умре в малък ресторант, в малко градче, на малка масичка, пред поне петнадесет души - с кост в гърлото – и така доста да се поизложи? Ха-ха. Шегувам се.

Уплаших се.

Но воден именно от това мъжко средновъзрастово вироглавство – два дена не отидох да видя каква е тая кост. Ни да видя каква е, ни какво прави, ни коя точно кост от тялото на рибата е, ни дали рибата случайно няма остеопороза и така нататък.

Щеше ми се да съм ей такъв – какъвто описах в началото  - небрежен, смел, зъл непукист. Не роб на мижавото здравенце на страхливците.

А костта дращеше гърлото ми и сливицата леко се подуваше и всяко преглъщане беше болезнено. Противна работа.

Когато си смел – трябва да си готов да издържиш на едно – на неизвестността. Никой не знае как точно се развиват болестите, на които не е обърнато никакво внимание. Поне аз не знам. Какво следва след като се развие, да речем, анаеробна инфекция в нараненото място? Ако нещата тръгнат на зле – колко дена ще траят мъките? На кого да завещая (да речем) книгите си с разкази; и на кого – поезията си? Ей такива неща. Неизвестността мъчи.

И аз се предадох. И на третия ден отидох. Хоп-троп. Предалото се момче-старче, което все пак си гледа здравето. Не много, не много. Но все пак  - трепери му. Отидох при моя мил приятел доктор Меламед – майсторът на ушите и гърлата, както и на носовете. Той е евреин, а те, знаете, имат носове, оха! Ха. Шегувам се. Той щеше да ме избави. Не ме беше страх. Но все пак. Не е като да отиваш за рак. Кост е. Ракът е друга работа. Там е едно такова…

И все пак – малко треперене.

И докторът се захвана. Половин час рови из старото ми гърло. Което е видяло тонове алкохол, а вече даже и не вижда никакъв. Дим, любовни лиги, сухота от ужас, свиване от страх, ревове от радостен възторг и още какво ли не. Много е видяло това пусто гърло.

Рови половин час. И все не откриваше. Костта се беше скрила. И аз въздъхнах. Казах си – та не е ли безсмислено? Всичко това?! И без друго един ден ще се мре. Мога да търпя тая кост – и двадесет, и дори четиридесет години. Старият човек е търпелив. Мъдросттта е в изтърпяването на болките.

Но доктор Меламед  - въпреки моите знаци да се отказва вече – не се отказваше. И аз съм бивш доктор. Бих се отказал. Но той не се отказваше. И накрая – хоп – след почти час бъркане в пастта ми – олеле – виж!

Олеле виж! И извади костица. Като връхче на стъклен инструмент – кирка на стъклено джудже. Ха-ха, Господи!

Ха-ха, Господи! Знаете ли какво е облекчение? Ето това. 

Нищо не казах. Станах и прегърнах доктора. Два пъти. Мучах нещо. Плясках се по бедрата и го тупах по рамото. Беше ми леко и хубаво.

И сега: Отказвам се от всички тия брътвежи – за непокорната смелост и за непукизма към здравето. Толкова е леко без кост в гърлото, Боже!

Помислете за костта в гърлото, мили хора. Благодаря.

Пишете на Калин Терзийски на edna@netinfo.bg.