Седя до моя тъст и го гледам. Той е болен, аз стоя и му правя компания. Той е тежко болен и няма нужда от компания. Има нужда от здраве. Но аз мога да му дам само скучната си компания.

Оказа се, че аз съм много безинтересен човек. Когато седя до тежко болен човек и въобще не ми идва нищо наум. Не знам какво да кажа. Срам ме е от болестта и от смъртта. Които витаят наоколо – в болницата.

Ние сме в малко градче, но не съвсем малко – болницата е голяма като същински угнил и болен от екзема Лувър. Изтърбушена е – както на всичко в страната и на нея ѝ правят ремонт. Дворът е превърнат в грамадно бунище и ромите си говорят ту на турски, ту на цигански, ту на български, докато се катерят по скелето, те са ремонтиращите България. Ох. България.

Няма ирония при мен, няма и тревога. Малко се уморих да наблюдавам. Какво става наоколо. Ето и затова не ми се говори. Понякога напоследък си казвам: "Ще стане каквото трябва да стане. Нищо повече. С таткото на моята мила жена, с болницата, с България и с другите неща наоколо. Точно каквото трябва да стане. Аз мога само да гледам и тихо да въздишам. Без болка, без болка, дами и господа. Стига болка."

Седя до моя татко, татко на моята мила жена, с която съм се сраснал, с която сме един човек и затова той е и мой татко, защото аз вече знам – всички хора сме всички хора и цялото това нещо – цялостно тяло от милиарди хора няма край, ние сме едно същество и както хубаво е казал великият метафизик Джон Дън:

Човекът не е остров
вътре в себе си затворен;
човекът има връзка с континента,
той е част от всичко друго;
отмъкне ли морето буца Пръст,
по-малка става територията на Европа,
както, ако откъсне Полуостров цял
или събори Замък
на твой приятел или твоя собствен Замък.
Всяка
човешка смърт
ме намалява,
аз съм част от цялото човечество.
И затова недей да питаш
за кого бие камбаната:
Тя бие за теб.

И затова, аз седя до него и не мога да кажа нищо. Какво се казва, когато морето отмъква буца от моя остров, когато се срива в морето скала от мен? Мълчи се и само вятърът отнася въздишките.

Но до днес бяхме сами, а сега докараха и едно момче. Толкова жълт човек не бях виждал, нищо че едно време бях лекар. Момче, момче – когато го питам, той с голямо усилие ми отговаря на полуразбираемия език на болестта – 47. Е, не е момче в общия смисъл. Момче в смисъл – не е дядо. Мой човек, почти връстник.

Веднага познавам, че е алкохолик. Полиневропатия. Много, много тежка. И цироза. Лаенекова цироза. Сещам се, че Лаенек, на когото е кръстена, е бил син на бъчвар и това му е помогнало да изобрети метода на перкусията. Това характерно лекарско почукване, с което се познава какво има отвътре. В тленните ни бъчви. О, извинете, тела. Таткото на Лаенек чрез перкусия познавал докъде е пълна бъчвата. После синът описал и това, което става с черния дроб след милион весели наздравици. Цирозис хепатис алкохолика.

Какво ли общо има жълтият мъж с огромен корем, пълен с оточна течност, с подути крака, с изумително жълти очи, с лице като влажна жълта пръст, с кръв по зъбите, дошла от издутия на гроздове от разширени кръвоносни съдове хранопровод? Какво общо има с бъчваря, с френския доктор Лаенек, с поета метафизик от 16 век Джон Дън? Пфу, по дяволите. Да се опитам да говоря без болка. Без болка, дами и господа.

Какво да кажа за всичко това? Какво се казва, когато буца пръст от твоя остров така пожълтее и се готви да се отрони, жълта и трепереща от абстинентни гърчове, в морето на нищото?

Нищо не се казва.

Казвам си: "Смъртта на другите ни учи на мъдрост. Или поне – да си мълчим. Със скромно наведени глави. Много бърборим нещо."

И аз седя и не казвам нищо и се чудя защо ли съм толкова празен и скучен – пред лицето на тежката болест и си казвам: "Така трябва, кротувай, свий се малко. Тук друг е главният герой на сцената!"

Не Дън, Терзийски, Лаенек и таткото бъчвар. А плисъкът, с който падат откъснатите от нашия остров скали.

И аз гледам майчицата на това момче, на този жълт мъж, който не може да дори да седне на леглото. Дори да се усмихне не може. Тя трябва да му помага.

- Защо не му помогнеш да се усмихне, мамо, а само му помагаш да сяда от време на време? - ще ми се да я питам, но и не ми се ще. Срам ме е. От смазващата тъга, която стои тук.

Майчицата седи и двамата си седим. Всеки при своя болник. И завързваме разговор. И тя казва: "И аз му говорих, и брат му му говори. Но той си знае своето. И ето – докара си това. Еми, това е – сам да си докараш на главата ей това!" И тя сочи сина си.

Но... О, Боже, хубаво е това! – казвам си, защото не чувам, не усещам в гласа ѝ злоба, гняв или отчаяние.

По-скоро – смирение има в тоя мамин глас. Милата измъчена майчица. Прилича на тъжна, тъжна птица с тъмни очи и малко увиснал нос. С риза на черни цветя. Каква е тая мода, мамо? Неудобно ти е да сложиш нещо по-ярко, заради жълтия син? О, да, няма гняв и жестокост в гласа ѝ! Даже няма и истински укор! Тя сякаш някак ми се извинява – че момчето ѝ е толкова болно. Все едно иска да каже: "Направих, каквото можах, но той си избра тоя път..."

– А къде е синът…другият син? – питам аз.

– Ами, войник в Кандахар.

О Боже! – казвам си. – Ако бях един истински писател глупак и баналист, като повечето български драскачи, щях да тропна с крака от възторг от тоя сюжет. Пфу. Става ми малко досадно заради тая прехвръкнала мисъл, че тоя сюжет си го бива. В такива моменти не искам да съм писател. Само казвам на майчицата: "Да ти е жив и здрав, дано се напечели добре и да се върне..."

А на себе си казвам: "Помни това:

… човекът има връзка с континента,
той е част от всичко друго;
отмъкне ли морето буца Пръст…"

Няма хитри сюжетчета, няма показателни истории, няма многозначителни случки... всичко е едно. Тъга. Няма и тъга даже. Просто – свят. Трябва ни мъдрост и смирение.

И гледам майчицата. Майчица свята. Едното ѝ момче лежи и трепери и едва говори и жълтее в сумрака на болничната стая и мърмори от слабост и не може и вода да пие като хората, другото ѝ момче пази летища и военни бази в пустия Афганистан, къде пък го измислиха и тоя пусти Афганистан да ходят там момчетата, та да ги мислят майките?

И момчето ѝ само си е виновно, но кой пък си е виновен сам на тоя пусти свят, и за каква вина тук става въпрос, по дяволите, и въобще я по-кротко с вините и със злобите... А тя си седи и не обвинява никого и само отива да изхвърли подлогата и държи жълтата трепереща ръчичка на момчето си и му вика: "Как си, маме, как си, дръж се, маме..."

И цялото смирение и кротка мъдрост на света са събрани в нея и тя никого не обвинява и нищо не казва, а само бърше с кърпичка влажното чело на момчето си, бърше плувналите му в сълзи очи, и гледа през прозореца, и даже не плаче. Че за какво ли да плаче? Друг път ще плаче, само гледа навън, а навън светът прави глупости.

Какво мога да кажа аз? 

Пишете на Калин Терзийски на edna@netinfo.bg.