"Господин Терзийски здравейте. Можили един въпрос."
Така ми пише едно момче във "Фейсбук", ах, този вездесъщ "Фейсбук", който успя да побере толкова вълнения и който все още презираме, защото презираме всичко, което ни кара да се чувстваме нежни и уязвими…
Надсмиваме се грубо и малко дебелашки, малко еснафски - над всичко, което е ново и не е като паметника на Шипка, като "Под игото" на Вазов или като шамар от дядо с копралята по стригания врат. Ние сме деца, отворени с трепет към новото; и изпитващи болезнен, патриархален срам от него. Пфу – тоя "Фейсбук", какво губивреме е, какъв панаир на суетата е, и каква кочина, и какъв срам! Така казваме. За да не ни заподозрат, че вечер, в сърцата си…
А аз – хитър и потаен наблюдател – като паяче, там в мрежата си, в ъгъла на "Фейсбук"-света – наблюдавам и се усмихвам с паешките си осем очи.
Хаха – казвам си.
Подигравайте се вие на "Фейсбук"! Бъдете средновековни еснафи и моралисти, но аз ви виждам – от седемдесетгодишни професори до десетгодишни момиченца – всички се влюбвате и вълнувате в този "Фейсбук", трептите от зелената точка до името на някой, когото познавате само от тук... О, да!
Знам меката ви и нежна същност, мили хора, не се правете – ни пред мен, паяка, ни пред себе си – на толкова насмешливи и корави и надменни към глупавите си чувства!
Защото тия мимолетни и суетни, според вас, чувства, тия, както ги наричате непълноценни, повърхностни, осакатени и какви ли не още ги наричате – тия ефимерни фейсбукови, виртуални чувства и вълнения…
Те са вашият живот! Част от него!
И това, че не ги приемате и се съпротивлявате срещу тях и даже ги мразите – означава, че не приемате дадеността на своя живот.
А аз викам: Я се отпуснете!
Вълнувайте си се на воля в пустия "Фейсбук", гледайте тайно и явно снимчици, признайте си, че ви харесва да се влюбвате и да въздишате по някого, когото ни познавате, ни знаете дали съществува – та нима принцесите са знаели незнайния рицар, който ще дойде от далечни земи?!
И в когото, въпреки това, са безпаметно влюбени!?
Всичко в нашите сърца – ако е любов и трепет – е хубаво. И няма лошо.
Бабите да се влюбват в младите. Зрелите жени – в хлапетата. Момичетата - в застарелите мъже с рехави гриви. Девойките – в момчетата. И момчетата – в момчетата.
"Пийс, фрийдъм, флауърс, хепинес!" Така се пееше в химна на хипитата, във филма Коса на Милош Форман...
На хипитата, към които се числя и аз и съм щастлив от това! И за съжаление, това – с любовта, щастието, цветята и свободата – се забрави.
Защото след вълни на вселюбов идват и вълни на подозрителност, мрак и всеомраза. Като сега.
Но ние отново можем да вдигнем глава и да разсеем мрака. Любов е думата – помнете това. А любов не означава само едно. Млад мъж с млада жена, които се запознават на вечеринка и после бързо се наговарят да се оженят и да имат три деца. Това е част от любовта. Но ако само това смятаме за любов – правилна и добра – това вече е чисто и просто фашизъм.
А любов е: бабите с юношите, момичетата – със зрелите мъже, зрелите жени – с хлапетата, младите неженени жени – с чуждите зрели мъже, младите мъже – с чуждите зрели жени…
Че и кои са тия чужди мъже и чужди жени, по дяволите?!
Чия собственост сме ние, та да сме чужди и свои?
И момчетата с момчетата.
Кой реши, че сме собственост и ни научи така, че да се чувстваме и ние като гребци, приковани за някакви смешни и измислени галери? Кой не обича свободата?
Пийс, фрийдъм, флауърс, хепинес!
И момчетата – в момчетата. Както казах по-горе и вие – измъчени от горчивите си, цианидни предразсъдъци – се насилихте да си помислите, че съм сгрешил думата. О, не. Не съм я сгрешил. Момчетата с момчетата.
И момчето в свещения "Фейсбук" се оказва циганче. Не съвсем момче. Виждам снимките му. Хубаво момче, но всъщност – млад мъж. Над двадесет. Върху правилното му, индуско лице, личи синкава, добре обръсната брада.
И той пита: "Господин Терзийски, много харесвам книгитеви можили да попитам."
И правописът му е такъв, че аз се плесвам с ръце по бедрата и се разсмивам: Не може да бъде – та това е точно на ръба! – казвам си - Той пише така, че още един микрон от грешки и вече въобще нищо няма да се разбира! Просто целият текст ще се срине в пропастта на пълния хаос и неразбираемост!
Но все пак – той не преминава тая невидима линия на разбираемостта и аз му разбирам. Почти всичко. В началото ми е смешно, но после разбирам, че тук има драма и не бива да ми е чак толкова смешно.
А защо пък не? Когато съчувстваме – трябва ли непременно да налагаме на лицата си траурни маски? Особено пък във "Фейсбук"? И не е ли това жалко и прокажено лицемерие? Когато някой не е добре, ти да туриш на лицето си мрачна маска, та все едно му съчувстваш?
Хм. Май е противна тая работа. Не мислите ли?
И така де. Хич и няма да ставам мрачен заради мъките на моя нов "Фейсбук" приятел. Ще му помогна, колкото мога, без да налагам на лицето си фалшива мрачна маска. Помислете и вие, моля, по това.
Той пише.
А, не де, аз, аз първо му пиша: "Какво има, приятелю?"
Така пиша аз на съвсем непознатите. Налагам старите хипи обръщения "приятелю" и "братко", защото от думите зависи много, повярвайте ми.
Какво има? - питам аз.
И моето ново приятелче, циганчето, ми пише. Първият ден – разни такива - неясни неща. Как се казвало, когато момче обича момиче.
То звучи при него така: "Можили да по питъм. Как са каз ва ино монче кога то обича момичи?"
Аз му отговарям: "Ами, любов се казва! Защо питаш? Все едно не знаеш!"
И той не ми отговаря, но аз горе-долу схващам какво ще ме пита на следващия ден.
Но той и на следващия ден ми пише някакви общи неща за обичането.
И чак на третия ден пита: "Можили да по питам. Ка са казва кога то монче обича и момичи и монче?"
И си казвам: Аха, изплю камъчето.
"Ами – бисексуалност се казва." Така му отговарям аз.
"Благодря ви господин Терзийски могу ви искам да бла гдаря ама това лошу ли и?"
Не е лошо! – пиша му аз. И ми се ще да го подкрепя с по-силни думи.
Аз искам да имам повече сила, за да бъда опора на отхвърлените и неразбраните, на обградените с мрак и омраза.
Не е лошо! Успокой се! – така му пиша аз.
А той ми пише – на следващия ден: "Защо ни ми питахт защо ви питам?"
Защото знам бе, момче! – отговарям му аз и се смея наум. Нищо че е "Фейсбук". Чувствата на хората заслужават нежно уважение.
Питах ви, защото аз сам такав аз много ма и страх и с боя мого и ни смея никго дакажа... - така ми пише момчето и не може да се спре.
Каквдап равя? – пише ми то накрая.
И аз поглеждам профила му. Той живее в малко градче. Разпитвам го с няколко простички въпроса. Оказва се, че живее в смесена среда – българи, турци, роми. Но "те ни маразбират и многу мразат тия кату мени; усеш там как ми са подиграмат как ми са смеят и ма мразат и ни смея да си кажа и ни знам какво да права."
И аз мисля половин час.
И после му написвам следното: "Виж сега. Ти няма да можеш ей така – отведнъж – да промениш хората около себе си. Затова, не им казвай. Още си трай. Те още са …като болни са. Не разбират. Зли са и само искат някого да мразят. И няма да те разберат. Затова, не казвай. Просто не им се набивай в очите. Но!
Но, за себе си знай едно. Че не си виновен! Че не си лош човек! Че си такъв, какъвто Бог те е създал! И бъди щастлив, че си такъв! Защото…"
Ама – пита ме веднага той – ти нали разбра, аз о бичам и мончета и мумичита?
Разбрах бе, момче! – викам му през целия тоя вселенски "Фейсбук" аз – и това е хубаво! Просто ти обичаш два пъти повече хора! Така че – радвай се! Чу ли? Няма да се срамуваш и няма да се обвиняваш! Ни тия покрай тебе, нито себе си. Просто се радвай! Айде чао!
Много ви благо даря господин Терзийски, многу съ щаслив! – завършва момчето.
Това "монче"!
Ще го подкрепям! – така си казвам аз – За какво иначе съм тук?
Ще мисля по този въпрос тази вечер. Държа на своята мъдрост. Вселюбов.
Пишете на Калин Терзийски на edna@netinfo.bg.