Имах изложба тия дни. Ти ли? – ще питате – Ама нали беше писател?

Е, бях, бях. Ще ви кажа аз.

Но човек е облак от цветен газ, човек е неясно петно от влага на стената, човек е всичко и нищо.

Държи да изглежда като нещо определено и си слага етикети – като някой осемдесеткилограмов буркан – само защото го е страх от тая неопределеност. Слага си етикет „Писател“ и хората вече идват при него да бъркат с лъжица само за повести и къси разкази – за да се налапат с тях.

Ако си сложи етикет „Художник“ – ще идват хора със сребърни лъжички, на които им се хапва мед от картини и офорти. Нещо такова. Има някакво улеснение в това. Но има и някаква лъжа. Защото в писателя дреме и художник, и счетоводител и сериен убиец. Хитлер е бил доста добър пейзажист. Та, ако аз съм бил писател, така бързо мога да стана и художник, а ако ме блъсне кола – така ще стана и пакет кайма. Нищо определено няма у човек, стабилността му е желана, но непостижима. А защо е желана?

Защото ни е страх да се променяме.

Промяната изисква усилия. Свикнеш ли да си млад – неприятно ти е, че остаряваш. Свикнеш ли, че си богат, неприятно ти е, че ставаш беден. Странно – но свикнеш ли да си беден – мъчително е и да станеш богат.

Човек не иска да се променя, защото е съхраняваща енергията термодинамична система. И у него има заложен инстинкт – да не хаби килоджаули за някакви си промени. Усмивка слагам тук. Но мъдрият човек знае, че може да опази себе си като устойчива термодинамична (енергийна) система, само ако непрекъснато се променя.

Само ако активно изменя себе си, може да запази себе си.

Ще дам малко отвлечен пример, но пък хубав: Художникът Хокусай, най-прочутият от всички японски майстори – когато постигнал огромна слава – променил и името си, и стила си. За да не се удави в лишеното от кислород блато на старата си, непроменлива известност – оплетен в стари лаври. А когато станал прочут и с новото име и стил – променил и тях.

Разсъждания. Простете ми за тях. Но смятам, че те са ценното в едно писание. Просто май трябваше да кажа само, че никой не е ни писател, ни художник, ни дървар, ни президент. Това са етикети, които ни успокояват – че сме нещо стабилно и непроменливо – нещо като камък, нещо като пън; но ние не сме.

А и у камъка и пъна няма нищо постоянно и неизменчиво.

Но друга ми беше мисълта. Изложбата ми мина прекрасно. Наистина у човек се раждат нови сили, когато направи нещо ново, с което не е привикнал. Новите пътеки карат краката да вървят по-бързо и сърцето да бие по-живо.

Дойдоха хора. Беше в клуб – съвсем в центъра на София – най-хубавият център – Графа, Славейков – тия места, където книжарниците са повече от магазините за автомобилни части и чейндж бюрата. Не много хора. Аз не съм вече млад. А повярвайте ми – това, което най-много привлича хората към един човек, е цветущата младост. Не коя да е – а цветущата! Но хора имаше и бяха мили и бяха доста, доста вдъхновени. Дразни ви комбинацията от „доста“ и „вдъхновени“? А каква, Бога ми, е задачата на един писател, ако не да предлага на хората такива необичайни комбинации от думи, които да предизвикат замисляне?!

Аз поговорих. Защото смятам, че мрачното мълчание на творците си е чисто и просто една византийска надменност.

Каквото съм направил, направил съм! – все едно казват някои хора на изкуството. – А вие, ако не сте тъпи, ще разберете! – Така казват доста творци. Те носят разни неща от социализма. Примерно това, че творецът е богоизбран. Че властта трябва да го обслужва (но и той – нея). И че хората са му виновни с нещо.

Но аз говоря. Разказвам, обяснявам. Е – естествено – не правя анализ на „Какво е искал да каже авторът с това свое произведение“! Но разказвам случки, притчи, истории, правя връзки и изваждам голямата и дълбока мрежа на приемствеността в изкуството – за да я покажа на хората. Тук това, вижте, е взаимствано от Гоя, а тук това - е вдъхновено от Дьолакроа. Така обичам да разправям аз.

Всичко това – много хубаво. А даже трима човека си взеха картини. Мои. О – да! На неукия и незавършилия ни една школа – купиха му три от картините! Какъв странен свят.

И след речта, която разлях връз невинните хора, аз тръгнах сред публиката; и говорех с всеки, бъбрехме си; чаши вино, дрън-дрън-дрън – приятни са тия културни събирания.

Има нещо светско, но не парвенюшко. Има малко любезности и комплименти в повече, не всяка усмивка е идеално искрена – но всичко това, като цяло, е приятно, стимулиращо и някак хмммм – европейско.

Да, да го вземат дяволите – у мен и у адски много хора, у адски много наши българи има искрен, някак естествен стремеж към светлата и елегантна европейска култура. Българите – не всички, но не малко – искат да са умерени, възпитани, благородни, достолепни, вежливи, културни и богати на знания европейци; имат стремеж към чисти и цивилизовани места и неща.

И аз говорех с всеки. Чуквах съвсем деликатно чашката си с всеки. Усмихвах се и напрягах дробовете си – да говоря с добре модулиран глас. Салонно изправях гръб. Навеждах вежливо глава. За да е всичко така добре изпипано, както е в най-светлите ми представи. Като в салон в Париж или на което и да е културно място в света. Правех усилия да отговарям на всеки – па макар и за минута – колкото се може по-смислено, по-задълбочено и вежливо. Усмихвах се – приятно ми беше да си мисля, че да се държа така цивилизовано…все пак е мой дълг! Да! Смешно ли е това мое усилие? – мислех си. Но махвах с ръка и продължавах. Защо пък да е смешно? – казвах си.

Та нали така се правят нещата?! Нали така – лека полека - от варварин се става гражданин на един цивилизован свят?! Това може и да е заблуда – но е приятна за мен заблуда. Изглежда ми смислена.

И изведнъж – по средата на един кратичък разговор в залата влязоха трима. О!

Аз спрях за миг, огледах ги, а след като ги огледах, вече не говорех по същия начин.

Вълна от сковаващ, бетонен страх ме блъсна, заля ме и ме повали – вътре в самия мен си. Приклекнах незабележимо, краката ми се напълниха с газирана вода.

Първият беше едър, дебел, размъкнат. Много точно му пасваше думата „каба“. Мургав. И тримата бяха мургави, като излезли от приказката за Али Баба. Вторият беше среден на ръст, с тъмноруса, гъста като вълна коса, с медни отблясъци във върховете на малките къдрички. Третият беше слабичък, с брада-катинарче, а погледът му беше жив и неспокоен. Те влязоха в залата и се заразхождаха. Все едно хирурзи с престилки и маски бяха влезли в сладкарница. Сякаш…

Аз затреперих. Поговорих с още един двама от гостите. Гостите идваха при мен, опитваха да завържат разговор, задаваха ми въпроси. Но аз вече отговарях като парализиран; като заек, видял питон. Давах си сметка, че сигурно правя много лошо впечатление. Че се държа като луд. Но аз не можех да се овладея. Краката ми ме водеха ту към изхода на залата, ту към терасата, от която водеше аварийно стълбище.

А тримата – които наистина (и това беше плашещото) – въобще нямаше какво да търсят на това място – се разхождаха напред назад и се подсмихваха. Но даже не се и подсмихваха. Само господинът с брадичката-катинарче се подсмихваше под мустак.

Какви са те, Бога ми? – виеше сирената на ужаса в мозъка ми.

Те вървяха около рисунките, гледаха ги, оглеждаха гостите, но във всяко движение аз виждах някаква преднамереност, нещо особено страшно. Те не изразяваха и една молекула от нашето светско, благоприлично и лековато-вежливо настроение. Те бяха мрачни. Някак потайни. Нещо стоеше и плашеше – зад надвесените им вежди. Мъжете от Ориента явно – подобно на нас в миналото – имат неписан кодекс на мъжкото поведение. В който заплашителната намръщеност е много важна.

В миг си давах сметка, че това сигурно е само в моята глава. И все пак – треперех и заеквах.

За първи път от много време изпитвах съвсем истински – неевропейски, изконен ужас. Нямаше никаква причина, никакво обяснение защо са попаднали тук тези тъмни господа. Това не беше зала на улицата. До нея трябваше специално да дойдеш. Но те бяха тук. И аз оглеждах с ужас ръцете им, дрехите им. Дали не се крият някъде там дълги и тежки ножове?! Дали няма опасан с динамит корем? Дали изпод някоя широка бяла риза няма да изскочи АК 47? Така добре познатият ми Калашников, който може да превърне всяко привидно спокойно място в дом на кошмарите за 10 секунди. В пчелин със стотици оловни пчели с медни обшивки. В скотобойна със сиви пръски мозък и кръв от откъснати носове и лица.

Дали – казвах си с пресъхнало гърло – не сме мислили съвсем наивно за Париж  като за някакво далечно, далечно и некасаещо ни място? Париж с атентатите. С Шарли Ебдо?!

Треперех и не знаех какво да правя. Дали има в моите рисунки нещо обидно за исляма? – запитах се и с ужас запрехвърлях един по един сюжетите на рисунките си. Нямаше сред тях нищо обидно. Поне така се надявах.

Но ужасът стоя у мен поне десет минути. В това време се държах като луд. Почти не отговарях и не слушах никого. Може и никой да не е забелязал. Но – Бога ми – аз го усетих. И с корените на косата си. Потта ми беше станала на смес от сяра и мъртвешка лой.

Защо тоя страх? – попитах се.

А милите мургави господа, които най-вероятно бяха просто някои от многото бежанци, живеещи из София - си излязоха. Съвсем кротко. И вече не изглеждаха страшни. На излизане. Не изглеждаха ли?

Та те така си изглеждат, Боже, така си се държат! – казах си, гледайки ги в гръб – Ох, Боже – моята глава ли роди тоя кошмар! – така си казвах и треперех, вече с известно облекчение.

И така ли ще живея? Кой създаде почвата за такива кошмари в главата ми? Доколко са оправдани те? Доколко са моя лична параноя? И виновен ли съм аз за параноята си? И как да се избавя от нея, ако приемем, че е параноя?

Ето такива въпроси се мотаеха тревожно в главата ми след това. И досега...

И въпреки, че след това всичко потече съвсем добре…вече някак не беше съвсем добре.

Четете разказите на Калин Терзийски в "Колонката на" ТУК.

Пишете на Калин Терзийски на edna@netinfo.bg.