Когато човек има топло сърце, светът е хубав за него.

Докато бях млад, четях. Четях и стенех и се мъчех. Гама амино-маслената киселина в неокортекса предизвиква постсинаптично задържане и това води до аферентна възбуда в…

Рецепторите за серотонин, разположени по пресинаптичните мембрани, биват блокирани от селективните инхибитори на обратния серотонинов захват (SSRI) и това води до повишаване на нивата на серотонина в синапсната цепка, което като резултат, води до облекчаване на тревожността и…

И аз четях и не разбирах. Тоест – всичко разбирах. От описанието на тия химични реакции ми ставаше ясно, че в мозъка ни прелитат импулси, че всяко външно дразнение – независимо дали е взрив на късаща крака пехотна мина, или вик на самотна чайка над тъмно море – предизвиква в мозъците ни придвижване на серотонин, норадреналин, ацетилхолин, глицин, допамин и какво ли още не. 

И примигват импулси (а те въобще и не примигват, само за поетите като мен примигват!) в мозъците ни, примигват като безбройни прозорци на апартаменти привечер - в Люлин или в работнически квартал в Лима, Перу…

Но как да приема – казвах си тогава – че истинските, ефирни, необясними и неподдаващи се на изказване с думи, усещания и вълнения, раждащи се в душата, са някакви мигащи импулси?

Ами самата поезия?

Всичко това, всичкото това нещо - изтънчено и причудливо, непонятно и издигащо душата в тъмни и възхитителни висини, прорязвани само за миг от остри и ярки светкавици? То как се връзва със серотониновите рецептори? Това не е ли математика и химия, целяща да погуби красивия драматизъм на нашия неразбираем живот?

И махах с ръка от досада.

Човек може да стане циничен и то – глупаво циничен. И когато сърцето му затрепти, защото окото му е видяло птичка, кацнала на клонче, да си каже: Хм, повишен серотонин.

Да, да стане глупаво циничен и да похаби поезията на живота си. А животът без поезия; и само с разни серотонини и разни материалистически химико-физични обяснения – е кофа с помия, така си мисля аз.

Науката обяснява много. И е хубаво да обясни много. Но ние винаги ще живеем истински в света на необясненото и необяснимото. Там е нашата детска стая, там е нашата лаборатория за живот. Там играем и дишаме. Самата наука намира живеца си в необяснимото и необясненото.

Както и да е.

Исках да кажа, че понякога човек е с топло сърце. И тогава – сигурно знаете – животът му е чудесен. Приема и приема – и доброто и лошото. И няма гняв и злоба у него, благодушието го спасява от тях. Знаете – дави се тоя, който много и излишно рита с крака и се съпротивлява на водата - крещи и буйства!

Който се отпусне на волята на чудесните водни молекули – плува като тапа и е спокоен! От гняв и злоба, от неприемане на живота – ние страдаме и се удавяме и пак страдаме.

И тук идва серотонинът. Тоест – някой глупак би казал – ами да, когато серотонинът е висок, ние сме блажени и т.н.

Гледай си работата, глупчо – ще  му кажа аз.

Не може цял живот да се оправдаваме със серотонина. Ако ни е малко серотонинът, хващаме се и си го правим много – това искам да ти кажа аз.

Ние сме господари и на душата и на тялото си. Или поне – трябва да бъдем. Тъгата може да бъде победена с бране на цветя. Гневът и вкиснатата омраза – с благо дело.

Прави добро и ще се чувстваш добре. И серотонинът ти ще е изобилен и ще се лее от ушите ти, хаха!

И сега – моята история.

Преди три дни имах едно говорене пред безпризорни деца. Не ми се измислят по-добре звучащи изрази, примерно като "имах уъркшоп с тийнейджъри, лишени от родителски…". Трябваше да поговоря пред тия дечурлига, изоставени от майките и татковците си. Да им прости Господ и на тях.

И аз отидох.

Това беше добра кауза. Моята приятелка Благовеста Пугьова за втори път ме канеше да поговоря на тези деца, лишени от родителски грижи - да им дам кураж и хубави съвети.

И аз отидох.

Но там имаше и още двама говорещи. Още двама щяха да им говорят. И аз се смутих.

Защо? Защото и с двамата се бях карал. Хубави хора, изявени. Известни. Но нали сме живи същества – все делим нещо, все се караме, борим се и се ядосваме един на друг, докато не умрем. Тогава вече си прощаваме, хаха, нали така?

Маги Халваджиян и Калин Каменов – заместник министърът на младежта. И той израснал в дом. Айде, с него се бяхме сдобрили и бяхме в много хубави отношения. Но с Маги…Хм.

Преди време бях работил като сценарист в негово предаване, скарахме се на чисто принципни, синдикални теми. Той искаше сценаристите да работят в конкуренция един с друг. Аз бях твърдо против това. За да не се намразят, след като се противопоставят интересите им. И така – скарахме се. И оттогава не си бяхме говорили.

И аз отидох.

И да ви кажа – смущавах се. Тръпнех. Много се смущавам от хора, с които съм се карал. Все едно съм направил някаква мръсотия пред тях. Зад тях. Знаете, сигурно, как е…

Но когато влязох – деца. Страшно много. Възбудени. Смеещи се. Възбудата и хубавото чувство ме овладяха. Възбудата изпълни ръцете и краката ми като газирана вода.

И подадох ръка на Калин. "Здрасти, адаш", казах му и се тупнахме по раменете.

И аз се поотпуснах. И въздъхнах. Искаше ми се да съм добър. Децата искаха добър човек. Поне така си мислех. Сигурен бях. Че кой не иска добър човек да му говори?

И тогава зад гърба ми – Магърдич. Ох, стреснах се. Седи си с неговата режисьорска шапчица. Дългата коса. Като стар рок музикант на почивка в Созопол.

Здрасти, Маги! – казах аз и се усмихнах, колкото може по-радушно. Много искам хората да ме обичат. Да се обичат.

Или поне да са мили и вежливи един с друг. Да имат топли чувства един към друг. Топли сърца.

И Маги – знаете ли – също (познах това) направи всичко възможно да се усмихне по най-благия и добронамерен начин. Усетих – и на него му е било напрегнато и тежко от това, че ще трябва да се види с човек, с когото се е карал. "Пък как ли ще реагира той?" – питал се е.

И после, един след друг, ние заговорихме на децата.

И ще си позволя да бъда прекален оптимист – но какво пък, така ми харесва – струваше ми се, че всеки от нас прави най-големи и добри усилия да се хареса и на децата …

Но и на всеки един от другите лектори.

Ние имахме... как да го кажа... стремеж да се зарадваме един друг и да се покажем добри един другиму. Имахме някакъв такъв благороден импулс в себе си.

Говорехме с все сили хубави и добри неща! – най-просто казано.

Сега – аз съм напълно наясно с това, че поне половината от четящите ще си кажат: Пфу, какво лицемерие! Възрастни, самодоволни и лицемерни типове говорят високопарни приказки пред децата! И суетно се изтъкват един пред друг, а искат и да се харесат един на друг – от най-долнопробна суета!

Знам, мили, че така ще си кажете.

Ето затова почнах със серотонина.

Всяко едно нещо на тоя свят може да бъде прието като най-отвратително, като суета, като пошлост, като низост. Всяко нещо на тоя свят може да бъде сведено до някаква химия, до някаква суета, да бъде обяснено с низката ни и животинска природа, да бъде отдадено на низките ни инстинкти на интереса ни, на алчността и похотта ни, да бъде обяснено чрез низкия ни серотонин или с жалката ни биологична и химична същност.

Но ако човешкото сърце е топло, то приема и приема с добро и без злоба.

Аз приех това, което се случваше тая вечер – трима възрастни и противопоставяли се в живота мъже, да заговорят така сладко и с толкова вдъхновение пред едни лишени от топлота деца – приех го като най-прекрасен знак на съдбата.

Ние говорехме и всеки от нас искаше да покаже, че е добър човек. И че е склонен да прощава. И че добронамереността е повече от злонамереността. После може би щеше да е друго – но сега беше така.

И когато и тримата приключихме, децата идваха при нас и ни прегръщаха. Няма майтап в тая работа. Когато те прегръща дете, осемнадесетгодишен хлапак, без майка и татко – няма майтап.

И, честно да ви кажа, накрая и ние с Магърдич също се прегърнахме. Така, малко срамежливо.

Ами, това е.

Хубава кауза, която прави сърцата топли. Оставете настрана серотонина.

А когато човек има топло сърце, светът е хубав за него. 

Пишете на Калин Терзийски на edna@netinfo.bg.